За днешните
учебници разбрахме. Сега можем ли да обърнем внимание на бъдещите такива?
В последната седмица масата български народ бе насочила вниманието си само към едно – промените в програмите на МОН за образованието на децата. Първото, което разбуни духовете (вкл. и тук), беше премахването на „История славянобългарска“. Малко по-късно се разбра, че тя не се премахва, а се мести в девети клас.
Още тук се спираме, за да си поговорим конспиративно. Може би сте чували максимата „ако барат националното, значи идват избори или крият нещо“. Това е единият от вариантите – този, който и аз подкрепям – тези недопълнени „новини“ нарочно жегнаха обществото, така че да се занимава то с това, което го удря най-силно – историческата памет на България. Вместо да погледне другите новини, които не се занимаваха с миналото, а с настоящето и бъдещето – 15-ия пореден негативен доклад на ЕК за България и 15-ия пореден път, в който никой не поема отговорност за него, народът се впусна в поредните дебати на една и съща изтъркана тема.
Втори вариант – институциите ни имат голям проблем с пускането на цяла информация и информирането на обществото за плановете си. Но това звучи прекалено наивно.
Скандалът с „История славянобългарска“ обаче не получи и на половина такъв отзвук, какъвто получи словосъчетанието „мирно съжителство“ между българи и турци в един от проектите за програма по история.
Това е сложна тема. Много по-сложна, отколкото обикновения българин може да си помисли. За мен лично е немислимо пет века да могат да бъдат събрани в две думи, но по темата бяха изписани толкова хубави коментари (които, макар да бяха хубави, накрая спрях да ги пускам в страницата, защото тази тема все някога трябва да се изчерпа), че не виждам нуждата от моя.
Проблемът е по-скоро друг. Историята не е статична. Постоянно се намират нови извори, документи, доказателства. Обществото ни (а вероятно и не само нашето) обаче е статично. Ние историята си я знаем и повече промени не искаме. Освен ако не са положителни и не сме били на четири морета.
Както и да е – организира се протест, медийната машина отново се надигна, очакваха се безредици и пълен площад, но под надслов „Тук сме“ и „България идва в София“, се събраха около 1000 души. Малко смешно, малко тъжно, но колкото – толкова. Това все пак доведе до форсирана оставка на министъра на образованието, която да закърпи положението.
Дотук добре. Спасихме Паисий, сигурно ще си имаме и турското робство. Какво ще пише в учебниците за миналото – това е лесно. Какво обаче ще пише в бъдещите учебници за нашето настояще?
Защото аз не искам да обяснявам на децата си, че голямата гордост на времето ни е, че сме оставили Паисий в учебниците, докато България е продължавала да бъде в постоянна политическа, икономическа, медийна и обществена криза. Не искам децата ми да знаят, че пленени от страха да не ни вземат миналото, тотално не разбираме какво става в настоящето.
Как да обясним на бъдещото поколение, че народа никога не осъзна, че подклаждайки омразата му към турците, народът беше просто инструмент в това да запазим политическото статукво?
Как да обясним на бъдещото поколение, че за нас е далеч по-важно какво е ставало в един далечен период – който отдавна сме спрели да изследваме – отколкото в нашето си време, в което нямаме доверие на нищо и никого, най-малко в справедливостта?
Как да им обясним, че през 19-и век една шепа хора ни повеждат към свободата, а през 21-и век милиони души не могат да изберат едно адекватно управление, което дори да изпълни мандата си, камо ли да заработи в полза на обществото?
Та така.
Това е въпросът, наистина. Какво ще пише в учебниците.
Само дето не днешните.
По-скоро се запитайте как за почти 20 години в ХХI. век България има едно влизане в НАТО, едно влизане в Европейския съюз и почти нищо съществено, съпътствано от тези влизания. Страниците на нашето време ще останат празни, защото настоящето е прекалено трудно – по-добре да си гледаме в миналото. То поне винаги е до нас и винаги ни успокоява.
Макар да не знам защо. Мен по-скоро ме депресира, за вас не знам.
(P.S. Иначе за доклада (вж. долния пост), дори аз не очаквах чак толкова гадно и леко да се измъкнат, че чак да се и похвалят.)
В последната седмица масата български народ бе насочила вниманието си само към едно – промените в програмите на МОН за образованието на децата. Първото, което разбуни духовете (вкл. и тук), беше премахването на „История славянобългарска“. Малко по-късно се разбра, че тя не се премахва, а се мести в девети клас.
Още тук се спираме, за да си поговорим конспиративно. Може би сте чували максимата „ако барат националното, значи идват избори или крият нещо“. Това е единият от вариантите – този, който и аз подкрепям – тези недопълнени „новини“ нарочно жегнаха обществото, така че да се занимава то с това, което го удря най-силно – историческата памет на България. Вместо да погледне другите новини, които не се занимаваха с миналото, а с настоящето и бъдещето – 15-ия пореден негативен доклад на ЕК за България и 15-ия пореден път, в който никой не поема отговорност за него, народът се впусна в поредните дебати на една и съща изтъркана тема.
Втори вариант – институциите ни имат голям проблем с пускането на цяла информация и информирането на обществото за плановете си. Но това звучи прекалено наивно.
Скандалът с „История славянобългарска“ обаче не получи и на половина такъв отзвук, какъвто получи словосъчетанието „мирно съжителство“ между българи и турци в един от проектите за програма по история.
Това е сложна тема. Много по-сложна, отколкото обикновения българин може да си помисли. За мен лично е немислимо пет века да могат да бъдат събрани в две думи, но по темата бяха изписани толкова хубави коментари (които, макар да бяха хубави, накрая спрях да ги пускам в страницата, защото тази тема все някога трябва да се изчерпа), че не виждам нуждата от моя.
Проблемът е по-скоро друг. Историята не е статична. Постоянно се намират нови извори, документи, доказателства. Обществото ни (а вероятно и не само нашето) обаче е статично. Ние историята си я знаем и повече промени не искаме. Освен ако не са положителни и не сме били на четири морета.
Както и да е – организира се протест, медийната машина отново се надигна, очакваха се безредици и пълен площад, но под надслов „Тук сме“ и „България идва в София“, се събраха около 1000 души. Малко смешно, малко тъжно, но колкото – толкова. Това все пак доведе до форсирана оставка на министъра на образованието, която да закърпи положението.
Дотук добре. Спасихме Паисий, сигурно ще си имаме и турското робство. Какво ще пише в учебниците за миналото – това е лесно. Какво обаче ще пише в бъдещите учебници за нашето настояще?
Защото аз не искам да обяснявам на децата си, че голямата гордост на времето ни е, че сме оставили Паисий в учебниците, докато България е продължавала да бъде в постоянна политическа, икономическа, медийна и обществена криза. Не искам децата ми да знаят, че пленени от страха да не ни вземат миналото, тотално не разбираме какво става в настоящето.
Как да обясним на бъдещото поколение, че народа никога не осъзна, че подклаждайки омразата му към турците, народът беше просто инструмент в това да запазим политическото статукво?
Как да обясним на бъдещото поколение, че за нас е далеч по-важно какво е ставало в един далечен период – който отдавна сме спрели да изследваме – отколкото в нашето си време, в което нямаме доверие на нищо и никого, най-малко в справедливостта?
Как да им обясним, че през 19-и век една шепа хора ни повеждат към свободата, а през 21-и век милиони души не могат да изберат едно адекватно управление, което дори да изпълни мандата си, камо ли да заработи в полза на обществото?
Та така.
Това е въпросът, наистина. Какво ще пише в учебниците.
Само дето не днешните.
По-скоро се запитайте как за почти 20 години в ХХI. век България има едно влизане в НАТО, едно влизане в Европейския съюз и почти нищо съществено, съпътствано от тези влизания. Страниците на нашето време ще останат празни, защото настоящето е прекалено трудно – по-добре да си гледаме в миналото. То поне винаги е до нас и винаги ни успокоява.
Макар да не знам защо. Мен по-скоро ме депресира, за вас не знам.
(P.S. Иначе за доклада (вж. долния пост), дори аз не очаквах чак толкова гадно и леко да се измъкнат, че чак да се и похвалят.)
Няма коментари:
Публикуване на коментар