Ами утрешните учебници?

За днешните учебници разбрахме. Сега можем ли да обърнем внимание на бъдещите такива?

В последната седмица масата български народ бе насочила вниманието си само към едно – промените в програмите на МОН за образованието на децата. Първото, което разбуни духовете (вкл. и тук), беше премахването на „История славянобългарска“. Малко по-късно се разбра, че тя не се премахва, а се мести в девети клас.

Още тук се спираме, за да си поговорим конспиративно. Може би сте чували максимата „ако барат националното, значи идват избори или крият нещо“. Това е единият от вариантите – този, който и аз подкрепям – тези недопълнени „новини“ нарочно жегнаха обществото, така че да се занимава то с това, което го удря най-силно – историческата памет на България. Вместо да погледне другите новини, които не се занимаваха с миналото, а с настоящето и бъдещето – 15-ия пореден негативен доклад на ЕК за България и 15-ия пореден път, в който никой не поема отговорност за него, народът се впусна в поредните дебати на една и съща изтъркана тема.

Втори вариант – институциите ни имат голям проблем с пускането на цяла информация и информирането на обществото за плановете си. Но това звучи прекалено наивно.

Скандалът с „История славянобългарска“ обаче не получи и на половина такъв отзвук, какъвто получи словосъчетанието „мирно съжителство“ между българи и турци в един от проектите за програма по история.

Това е сложна тема. Много по-сложна, отколкото обикновения българин може да си помисли. За мен лично е немислимо пет века да могат да бъдат събрани в две думи, но по темата бяха изписани толкова хубави коментари (които, макар да бяха хубави, накрая спрях да ги пускам в страницата, защото тази тема все някога трябва да се изчерпа), че не виждам нуждата от моя.

Проблемът е по-скоро друг. Историята не е статична. Постоянно се намират нови извори, документи, доказателства. Обществото ни (а вероятно и не само нашето) обаче е статично. Ние историята си я знаем и повече промени не искаме. Освен ако не са положителни и не сме били на четири морета.

Както и да е – организира се протест, медийната машина отново се надигна, очакваха се безредици и пълен площад, но под надслов „Тук сме“ и „България идва в София“, се събраха около 1000 души. Малко смешно, малко тъжно, но колкото – толкова. Това все пак доведе до форсирана оставка на министъра на образованието, която да закърпи положението.

Дотук добре. Спасихме Паисий, сигурно ще си имаме и турското робство. Какво ще пише в учебниците за миналото – това е лесно. Какво обаче ще пише в бъдещите учебници за нашето настояще?

Защото аз не искам да обяснявам на децата си, че голямата гордост на времето ни е, че сме оставили Паисий в учебниците, докато България е продължавала да бъде в постоянна политическа, икономическа, медийна и обществена криза. Не искам децата ми да знаят, че пленени от страха да не ни вземат миналото, тотално не разбираме какво става в настоящето.

Как да обясним на бъдещото поколение, че народа никога не осъзна, че подклаждайки омразата му към турците, народът беше просто инструмент в това да запазим политическото статукво?

Как да обясним на бъдещото поколение, че за нас е далеч по-важно какво е ставало в един далечен период – който отдавна сме спрели да изследваме – отколкото в нашето си време, в което нямаме доверие на нищо и никого, най-малко в справедливостта?

Как да им обясним, че през 19-и век една шепа хора ни повеждат към свободата, а през 21-и век милиони души не могат да изберат едно адекватно управление, което дори да изпълни мандата си, камо ли да заработи в полза на обществото?

Та така.

Това е въпросът, наистина. Какво ще пише в учебниците.

Само дето не днешните.

По-скоро се запитайте как за почти 20 години в ХХI. век България има едно влизане в НАТО, едно влизане в Европейския съюз и почти нищо съществено, съпътствано от тези влизания. Страниците на нашето време ще останат празни, защото настоящето е прекалено трудно – по-добре да си гледаме в миналото. То поне винаги е до нас и винаги ни успокоява.

Макар да не знам защо. Мен по-скоро ме депресира, за вас не знам.

(P.S. Иначе за доклада (вж. долния пост), дори аз не очаквах чак толкова гадно и леко да се измъкнат, че чак да се и похвалят.)

Вие пишете доклади, ние ги четем. Всичко е наред

Утре (27-и януари) България ще получи поредния доклад от Европейската комисия, но предварително се знае, че страната не е изпълнила дългогодишните си обещания към Европа

2016-а година е и вече няма нужда да отваряме докладите на Европейската комисия. В тях общо взето винаги пише едно и също – добри препоръки (които не спазваме), лоши оценки (които не приемаме, защото и без това сме двойкарите в класа) и в зависимост от какви абсурди са станали през изминалата година, различни примери. Тази година е „Яневагейт“ (макар да мразя този термин), но всъщност – има ли значение? В докладите ясно се говори за едно - реална съдебна реформа, докато партиите в България говорят, че от такава или няма нужда, или не толкова радикална. Но никоя не смее да каже, че е несъгласна с европейските пътища.

Ден преди поредния доклад на ЕК, настроенията са шарени – едните са оптимистични, защото знаят какво пише в доклада и очакват промяна след него. Вторите – повечето – са по-скоро нервни, управляващата коалиция иска оставката на ВСС. На третите, към които се числя и аз, не им пука особено.

Не знам защо първите са оптимистични, нито пък защо вторите са нервни. Явно „преддокладно“ е новото „предизборно“, понеже изборите и без това станаха прекалено често явление.

Веселин Желев написа в Клуб Z, че „Докладът е добър“. Не защото написаното в него е добро, а защото показва, че ние, които смятаме, че България има нужда от остър завой, особено в съдебната система, не сме сами. Европейския съюз е с нас.

Европейския съюз обаче е „с нас“ от години. И ако „с нас“ значи да ни пишат доклади постоянно, без след това да има последствия, когато не изпълняваме нито една от заръките – да, Европейския съюз е с нас. Но излиза, че Съюза са само теоретици, без да вършат нищо на практика. А моето вярване (или страх), че единственото, което интересува Европейския съюз – да има мнозинство на ЕНП в Европейския парламент, което е и причината да подкрепят правителствата на Борисов – само се потвърждава.

Борисов вече е на власт повече от шест години. За които шест години напредъка ни в истински важните неща, които биха ни помогнали да вдигнем доходите си и стандарта на живот, е много близо до нулев. В някои сфери, като концентриране на повече ресурси и власт в определени хора, нещата дори са станали далеч по-зле. И все пак продължаваме да се надяваме на докладите, да се оправдаваме с бивши правителства и да не правим никакви стъпки напред.

ЕС не прави това особено трудно, след като въпреки поредния неизпълнен доклад, не ни санкционират по никакъв начин. Голямата гордост на Борисов са европейските пари, докато ги има тях – не очаквайте реални промени.

По същата причина, поради която не разбирам оптимизма, не разбирам и защо управляващите са тръгнали да искат оставки на ВСС. Тези доклади си ги получаваме всяка година, очевидно е, че в тях дори не се отбелязват такива фалшиви рокади като „ще махнем тия и ще си сложим нови“, така че защо въобще си губят времето?

Докладът за мен не е добър. Не е и лош. Апатичен ми е, а някога не беше така. Истината е, че след 2014-а година, когато пред очите на ЕС бе фалирана цяла една банка, без Съюза да прояви какъвто и да било интерес, да потърси виновниците или да направи поне някакви проверки, нямам очаквания, че ЕС може да ни помогне на практика.

Ще ни пише доклади и ще се надява сами да се оправим. Но не можеш да очакваш от корупцията да бори корупцията (да, знам, повтарям се).

Алтернатива обаче няма. Европейския път е единствения, който си заслужава да следваме, така че дори да съм изпълнен със скептицизъм, не променя факта, че поне сме при правилните хора (поне от наша гледна точка; ако бях британец, едва ли щях да мисля така).

Сега не знам на какво да се надявам – на това нещата да станат толкова зле, че Европейския съюз наистина да ни прати хора, които да оправят бъркотията (или поне да ни спрат парите, докато не направим нещо като хората, за да не останете с впечатлението, че в България няма качествени хора). Или пък на нещо, на което не мога наистина да се надявам, защото не го намирам за реалистично – на политическия елит да му порасне желание за промяна, наред със съвест и смелост да си понесе последствията.

Иначе нещата си остават същите. Вие пишете доклади, ние ги четем. Даже ще ги сложим на хладилника, да ги виждат всички.

Образование за 2лв.

Началният текст на „История славянобългарска" на Паисий Хилендарски, който в момента се изучава в шести клас, отпада от новата учебна програма. Липсват още емблематичните произведения „Хубава си моя горо", „Вятър ечи, Балкан стене" и „Къде си, вярна, ти, любов народна".

Това съобщение публикува в сайта си „Дарик” преди няколко дни. Предвиждат се промени в учебната програма по български език и литература от 2017/2018. Проектът е публикуван в сайта на МОН и е представен за обществено обсъждане за срок от един месец. Все още е под въпрос дали произведенията по литература ще бъдат изучавани в по-горните класове, или ще отпаднат окончателно. 

Припомням,че по подобен начин през 2013г. беше предложено да бъдат премахнати знакови произведения в националната литература като"Тютюн" на Димитър Димов, както и някои от произведенията на Ботев и Вазов. За щастие от Министерството на образованието тогава съумяха да направят анкета  между учителите, които реагираха адекватно, и промените останаха само като проект.

В интервю пред Нова телевизия директор на столично СОУ защити промените в учебната програма и коментира, че според него има „не опростяване, а по-скоро олекотяване на учебния материал, което е съобразено с днешните ученици, които са много по-различни от учениците на 90-те години”.

Тази сутрин в сутрешния блок на БТВ гостува заместник-министърът на образованието Ваня Кастрева. Тя коментира, че вероятно учениците ще учат какво е написал Паисий в девети клас, т.е. на шестнайсетгодишна възраст. Стана ясно и това, че от програмата за пети клас отпадат"Даваш ли даваш. Балканджи Йово" и "Родна реч", което не значело, че  е забранено те да се изучават, а по-скоро така щяло да се даде шанс на учителите да проявят известна "креативност" в поднасянето и разнообразяването на материала, както и че учениците ще имат едва ли не привилегията те сами да се интересуват и дообразоват. "Вие не вярвате в българския учител"- това посочи в своя защита тя. Според г-жа Кастрева не бива да задължаваме учениците с изучаването на определени произведения, а по-скоро да им даваме възможността те сами да ги откриват и четат.

Ако преди седем години, когато бях в шести клас, ме бяхте попитали дали е по-добре да се махне „История славянобългарска” от учебния план по български език и литература, безспорно щях да отговоря положително. Паисиевата история е тежък и трудноразбираем текст за дванайсет-тринайсетгодишен ученик. Архаичната лексика и падежните форми са далеч от съвременния  български, с който сме свикнали.

Спомням си добре ваканцията между пети и шести клас и пълния списък с книги, които трябваше да прочета. „История славянобългарска“ беше първото произведение в него, а може би и най-сложното. Ако имах изобщо избор, нямаше и да си помисля да чета именно нея. Посветих й половината си ваканция, а ми оставаха още поне десет книги. Четенето беше трудно, вървеше бавно. Четях, после се връщах, препрочитах, осмислях, пак продължавах. Но я завърших. 

И не съжалявам. Защото  сега, седем години по-късно, мога гордо да кажа: „Да, аз знам какво пише в „История славянобългарска!”. Седем години по-късно, когато в университета говорим за началото на Българското възраждане и за първите периодични издания, за това кой и какъв е Паисий в развитието на българската култура, аз не гледам безучастно, а знам! За мен Паисий не е само „оня, дето го има на двата лева“. За мен „История славянобългарска” не е само някакво фиксирано словосъчетание, което някъде съм чула или случайно е попаднало пред очите ми в някой учебник по история.

Промяна в учебната програма трябва да има, но такава ли?

"История славянобългарска" е фундаментално произведение в българската литература, с което всеки ученик е необходимо да се е запознал преди шестнайсетата си година, ако не детайлно, то поне частично, но ползотворно.Нима се очаква, че две години по-късно, когато вече си пълнолетен гласоподавател, ще имаш реална преценка за своята национална идентичност, самосъзнание и политически възгледи? А не е ли това целта?

Разбира се, че днешните деца не са същите като нас, децата на Прехода. Глобализацията на света и развитието на модерните технологии безспорно са оставили своя отпечатък и върху образователната система. Необходими са обаче иновативни методи и интерактивно обучение, чрез които да се преподава, а не просто материята  системно да се опростява. Нуждата от съвременна и успешна методика в обучението е едно, но да не бъдат изучавани някои от стълбовете в българската литература и национална история, нещо съвсем друго.Какво точно според  мнението на уважаемия интервюиран г-н директор означава, че днешните ученици са „по-различни“? Иска по някакъв завоалиран начин да каже, че са по-глуповати? По-некадърни? По-трудно схващат? Не разбират от литература така, както ние сме разбирали преди седем години? Не могат да прочетат толкова произведения, колкото ние сме изчели?

Според предвидените промени в  учебния план са включени единайсет литературни произведения, от които три са лирически. Единайсет! За периода септември – юни или според програмата – 85 учебни часа, отделени само за литература. Грубо казано се пада по малко повече от едно произведение на  учебен месец. Наистина ли е толкова непосилно за днешните ученици да усвоят ТОЛКОВА материал?

Година след година все повече се убеждавам, че промените в образователната ни система не водят до нищо друго освен масово изпростяване на младите поколения или (нека го кажем по-напудрено) до тенденциозно „олекотяване” в знанията им.  Ако  по времето на „червения терор” след 9. септември българската интелигенцията е била изправяна пред Народния съд и безмилостно избивана, то ние, в началото на ХХIв., бавно, тактично и ефективно я възпираме изобщо да се оформи. А Паисий ще си остане просто едно лице на банкнота. Опс, монета.

Историята е доказала - прост народ лесно се управлява.