Европа е лява. Да живее Европа

Мигрантските вълни будят множество чувства в европейците,
но не всеки е свободен да изрази мнението си, без да бъде заклеймен.

През декември, по-малко от месец след терористичните атаки от 13-и ноември, U2 направиха два концерта в Париж, на втория от които дори поканиха на сцената Eagles of Death Metal – групата, чийто концерт бе прекъснат от ислямските екстремисти. Всичко по време на концертите вървеше добре – същински празник на западния начин на живот. Всичко вървеше добре, поне докато Боно не заговори за толерантността към имигрантите и как това е най-силното оръжие на Европа. Тогава всички в публиката замлъкнаха.

Трудно е да слушаш про-ислямски и про-имигрантски призиви, когато по-малко от месец преди това, ислямисти са убили някой твой приятел или роднина, защото са неверници. Толерантността е хубава черта на западния свят, но не бива да е безгранична, защото между толерантността и слепотата все пак трябва да има граница.

Вече от близо година, в медийното пространство се пита въпроса „умира ли Европа?“. Разбира се, под „Европа“ се има предвид Европейския съюз, а въпросът бе зададен първо заради гръцкия финансов колапс, след което и заради миграционните вълни от Близкия изток.

Предвид мащабите на гръцкия проблем, той бе решен сравнително бързо – дължите пари? Ето ви още пари. Всичко това бе направено с една видима цел – да не се допусне излизане на Гърция от Европейския съюз. Излизане на държава от ЕС все още няма, съответно не се знае какви биха били последствията от това. Затова и от Брюксел на всяка цена държат както Гърция, така и Британия, която бе тръгнала по същия път (предстои референдум на 23-и юни, но правителството на Камерън вече активно застава зад идеята за оставане в Съюза).

Европейския съюз обаче вече е мъртъв. От икономическа гледна точка – не. От политическа – също не. Но от морална и идеологическа – да.

Британия и Гърция са по-малките проблеми. Те просто показват, че ако тръгнеш да излизаш, най-много да си спечелиш куп дивиденти, за да те задържат. Съюзът го е страх от неизвестното.

Голямото убийство на европейските ценности идва от миграционната вълна, или по-точно от темата за нея, по която никой няма право да говори нищо критично. Ако някой е критичен, то той автоматично бива нарочен за расист и ксенофоб, както и враг на демокрацията и глобализацията. Сякаш има нещо демократично в това милиони души да бъдат заселени на една територия, без никакъв дебат, референдум, дори неофициално допитване до народа.

Левите икономически и личностни идеи отдавна са завзели Западния свят, но за съжаление социалистическите идеи започват да достигат и свободата на словото. Чрез етикета „слово на омразата“ може лесно да се избегне всякакъв дебат на темата за миграцията, равенството между хората и разликите в културите, а междувременно медиите, в голямата си част, са крайно на страната на Меркел (най-силния глас „за“ имигрантите) и обкръжението ѝ.

Издания като Deutsche Welle (която по принцип е качествена медия с много добри коментари относно българската политика) особено лесно прекосяват границата между „журналистика“ и „пропаганда“, без да дават каквато и да било трибуна на ответното мнение. Съответно, за средностатистическия читател остава внушението, че някакви хора просто са се събрали да плюят имигрантите, защото са имигранти. Да не дава Господ да се заговори за несъвместимост на култури. Про-имигрантски позиция има и издание като The Economist, но съвсем не толкова крайно и без да дава позиция и на критиците. И докато The Economist говори за контролирано приемане на бежанци и евентуалното им връщане след края на войната в Сирия, подобни планове не се виждат в почти нито една друга европейска медия.

Веднага след етикетите идва и аргумента за глобализация. Глобализацията обаче изглежда като много едностранен процес, след като в арабския свят продължават гоненията на християни и евреи. Да крещиш „Алах акбар“ в сърцето на Европа е нещо допустимо, но едва ли поддръжниците на глобализацията биха опитали да се прекръстят в Близкия изток.

Съответно не си говорим за истинска глобализация, а за едностранно приемане от едни народи на други народи, които имат съвсем различни традиции, виждания за света, личността, женския пол, народи със съвсем различно ниво на плодовитост. Народи, които не се интересуват от това дали имаш икономическата възможност да отглеждаш деца – отглеждането на деца е самоцел и качеството им на живот в повечето случаи не е интерес.

В медиите дори не се споменава за опасността от преминаване на терористи чрез миграционните вълни. Дори терористите да са един на хиляда, опасността е огромна. Политическа реакция след разкритието, че атентаторите в Париж през ноември са второ и трето поколение имигранти също нямаше, защото това би означавало да се приведат аргументи срещу твърдението, че ислямската вяра е абсолютно мирна.

Европа забранява на жителите си да имат критично мнение. Диктувана най-вече от Германия, политиката се основава както на чувство за вина заради гоненията на евреите през Втората световна война и връщане на имиджа на Европа като забранена за външни култури територия, така и на страх от надигането на десни политически сили, които биха навредили на дългосрочния план на Европейския съюз, включващ не само заличаването на индивидуалните различия между хората, но и икономическото планиране на Европейския съюз, основан почти изцяло на леви идеи.

Европа е лява, а ако в Щатите бъде избран десен, републикански президент, тя може да се окаже на грешната страна на една по-тиха, неосъзната студена война.

Ето кой работи за промяна

Българчета спечелиха 5 златни и 3 сребърни медала на международна олимпиада по физика, математика и информатика, а 17-годишната Неда е поканена на вечеря от именития астрофизик Стивън Хокинг. Помните ли? А въобще, чухте ли?

Всеки от нас мечтае за промяна и залага това желание най-силно в гражданската си позиция. Обаче в България положението става истински безнадеждно, защото не обръщаме внимание на надеждите. За нас е по-важно да насочим целия си интерес към новото изказване на Б.Б. или поредната главоломна покупка на Пеевски. Все едно и също. 

На този фон, някъде там - в занемарените училища - има талантливи деца, които на пук на системата постигнат успехи на световно ниво. Та дори стават и първи. Но какво от това, като тяхното поведение не включва сеир, техните дела са положителни и е сякаш логично да получат най-много 3 минути медийно време. 

Обществото е избрало грешни идоли. Телевизията възпитава, а човекът по същество е деградирал в маймуноподобен подражател. (Или е еволюирал до там. Зависи дали сте привърженици на Дарвин.) Подсъзнателно повтаряме това, което плазмената кутията с пъстри HD образи ни показва. Плеймейтки, политици, убийства, бедност, войни, протести. Не обръщаме внимание на истински важното. На промяната, която вече не е фикционална. 

Тези деца са съвременните български герои. Те се борят със знанията си да порславят родината ни. Те стават първи в света и слагат в малкия си джоб американци, французи и англичани. Все националности с изтъкната образователна система. И въпреки саботажа в българското образование, и не само в него, нашите деца завоюват челните позиции, но уви не стават повод за национална гордост, каквато заслужават. А напротив, вече е обичайно такива постижения да се заклеймяват като “зубърски” и т.н. И гордостта ни да е в лицето на Азис или Фики. 

С това пренебрежение не само, че оставяме “мозъците” ни да изтекат, а и безпардонно ги гоним от държавата ни. Защото в елитните Кембридж, Оксфорд и Бъркли въпросните деца учат с преференции, а родния Алма Матер смята, че не са достатъчно добри за него. 

И така, българи, продължавайте да пренебрегвате големите умове на малката ни държава, не спирайте да се оплаквате, че никой нищо не прави, докато малцина дават цялото си същество, за да успеят в своята кауза, и очаквайте, че положението ще стане по-добро.

Мъртъв ли е мултикултурализмът? - прочит на класическия либерал

Миналата седмица д-р Даниел Смилов предложи на читателите на портал Култура един много добър, информативен и отрезвителен материал за мултикултурализма. Без да си позволявам да поставя под съмнение академичния авторитет на д-р Смилов, който не е от българска, а от европейска величина (и който в продължение на седмица ме обезкуражаваше да напиша този текст), все пак искам да отбележа нещо, с което той вероятно ще се съгласи – и най-начетените и опитни умове не се защитени от феномена на скитомата. Тоест, да виждат само онова, което знаят и в което вярват, и да пренебрегват останалото.

Скитомата, за която искам да поговоря, е обща за огромен брой съвременни либерали, тя не важи само за д-р Смилов, нито се е появила за пръв път у него. Това е скитомата, да бъдат разпознавани и съответно конфронтирани само ниско образованите, зле аргументирани и първосигнални противници на мултикултурната идея. Само фашистите и футболните запалянковци. По-начетените и аргументирани противници на мултикултурализма се заобикалят. Според Джоузеф Овъртън, това не е резултат от скитома, а от напълно съзнателна стратегия да се изолират интелектуално достойните събеседници от публичния дебат и да се оставят само компрометираните такива. Това е едно радикално и почти конспиративно твърдение, в което още не съм достатъчно отчаян, за да повярвам.

Неолибералните ми приятели, каквито имам много, ме убеждават, че няма нищо преднамерено в това – те не са зли шпиони на Сорос, а нормални хора като всички и страдат от нормални човешки слабости. Та започвайки с тази предълга уговорка, ще си позволя да внеса някои допълнения в отделните точки разгледани от д-р Смилов. Ще се възползвам и от много важното уточнение, което той е направил в текста си, разграничавайки неолиберализма от класическия либерализъм, и ще направя тези уточнения не от висотата на равния си академичен капацитет, а просто от гледната точка на един класически либерал.

1) Mултикултурализмът изисква всяка общност да живее по собствени закони;
Тук д-р Смилов е обяснил за невежите, че теорията на мултикултурализма изключва такова нещо като плурализъм на юрисдикциите и приема съвместно съществуване единствено в рамките на обща юрисдикция. Това е теоретически вярно, но по-начетените противници на мултикултурализма се притесняват не от теорията, а от практическото приложение на тази концепция. Много мюсюлмани в Европа например, се изолират в ислямизирани села, градчета или гета (в големите градове). Това е понякога поради липса на адекватна политика на държавата за интеграцията им, но също толкова често се дължи и на тяхното собствено нежелание да се интегрират. Повечето от тези хора са напуснали страните си по икономически причини и за тях идеалният вариант е да се включат в икономическия живот на Европа, без да се включват в политическия и културния живот. Популярни станаха интервюта с бежанци, които предпочитат да останат в Турция, защото се страхуват, че в Европа ще им е трудно на контролират децата си, които ще бъдат изложени на идеологически и културни влияния, неприемливи за родителите. Повечето обаче не са толкова придирчиви и си пробват късмета в Европа, като си мислят, че ще могат да вземат от нея само онова, което им харесва. За целта те се затварят в гета, където могат да донесат бита и културата на мястото от което идват, тъй като те никога не са искали да се разделят бита и културата си, а само да се обезпечат икономически. В тези гета често е ограничена фактическата юрисдикция на държавата; държавата си затваря очите, поради страх от много фактори и съществуват немалко места, където законите на шериата важат с пълна сила, а държавата не се намесва. Тоест – на теория има обща юрисдикция, но на практика се формират опасно затворени общности.

5) Mултикултурализмът изисква да няма един официален език, да няма традиционна религия
Тук уточнението е само по въпроса за религията. За класическите либерали, отделянето на църквата от държавата не е само с цел да се предпази държавата – то е и с цел да се предпази от корумпиране църквата. Виждаме какви са последствията от нездравото общение на църква и държава в страните от бившия Източен блок. В този смисъл, класическите либерали искат държава отделена от църквата, но не задължително държава отделена от религията, в частност от християнството. За мнозина от тях, християнските ценности стоят в основата на либералната демокрация и те се страхуват, че лишена от този фундамент, либералната демокрация ще увисне във въздуха и ще се срине. Никой сериозен човек не си представя либерална демокрация да поникне върху почвата на ислямско общество. Виждаме колко катастрофални са опитите да се присади такава на ислямски общества в Африка и Близкия изток. В същото време, либералите наблюдават с безпокойство политиката на много европейски държави да скъсват с християнските си основи, чрез промотиране или на атеизъм, или на много религии едновременно. Премахват се християнските символи от гербове, обществени сгради, училища, преустройват се катедрали (в най-добрия случай в книжарници, но съм виждал и фитнеси), “Christmas” става “Xmas”, модерира се учебното съдържание към по-голяма политическа коректност и прочее други неща, които са само повърхностно проявление на едно много дълбоко и осъзнато скъсване с християнската култура, без размисъл за последствията. И всичко това е подчинено на (само)целта да се изгради мултикултурно общество.

6) Мултикултурализмът изисква прием на неограничено количество имигранти и бежанци.
Тук д-р Смилов защитава една  приемлива за повечето класически либерали теза, че “мултукултурализмът не твърди, че на всяко място по света трябва да има от всички възможни култури. Твърдението му е по-скромно: че съжителството на култури е възможно и че в него има ценност;“  За съжаление обаче, повечето активисти за мултикултурно общество, шумно агитират за повече „diversity (разнообразие)“ или иначе казано, те защитават тезата, че една либерална демокрация трябва задължително да се диверсифицира с етноси и култури, за докаже и утвърди своята либералност. Всеки, който призовава за премисляне на такива ходове или защитава тезата, че европейската култура е необходим фундамент и център за либералната демокрация, получава етикет „нацист“, „расист“ и „ислямофоб“.

8) Държавата трябва да дава поравно на всички култури.
Тук разбира се е неизбежен спора за „affirmative action“, който е неприемлив за класическия либерализъм, но е витална част от мултикултурализма. Аз бих избегнал този спор, но бих казал най-категорично, че той произлиза от един прост факт – мултикултурната теория няма либерален, а марксистки произход. Тоест от Франкфуртската школа и по-специално от Херберт Маркузе. Затова и за класическите либерали тя е абсолютен враг, поне в този си вид.

В точки 2, 3, 4, 7, 9, 10, д-р Смилов е изчерпателен и обективен, и може да склони към съгласие всеки разумен човек. За съжаление, неговото съдържание е адресирано към предразсъдъците на хора, чиито интелектуален капацитет не позволява да четат портал Култура и този текст никога няма да стигне до тях. Полемиката се води срещу един събирателен образ на първосигналните и неграмотните, но с тези които желаят да водят интелигентен дебат, диалог обикновено не се получава.

Съгласен съм и с тезите, изложени от него в началото и края на материала. Прибързано е да се обявява смъртта на феномен, в който е инвестиран толкова много икономически и политически капитал. Неговите инвеститори няма да се откажат от големите потоци мигранти, които осигуряват работна ръка в краткосрочен план и масивен електорат за левите партии в дългосрочен план (мюсюлманите във Великобритания и Франция например са горещи привърженици на левицата). И най-прекрасната и човеколюбива идея се нуждае от безсърдечни инвеститори, които да я направят реалност, и обикновено тъкмо те я корумпират до неузнаваемост.

В добавка, бих обобщил и нещо намекнато от д-р Смилов, а именно, че ако има място, в което мултикултурализмът е успял в един приемлив и разумен вариант (и то много години преди Маркузе да го облече в доктрина), това е България. Това е едно от малкото ни политически и социални постижения, от които Западът може да се поучи – мирно съжителство на много култури, без ляволиберална истерия за правата на малцинствата, с пълно зачитане на тяхното пространство, но и с разпознаване на една (не дискриминираща, но доминираща) култура в публичния живот на обществото, която е християнска и от която произлизат свободата и демокрацията, и самата идея за толерантност към другите култури от своя страна. Разбира се, у нас този модел е претърпял известни непренебрежими щети от 45-те години социализъм и Живковите опити за социално инженерство, така че и ние имаме върху какво да работим.

Да, общи и координирани действия в Европа са нужни. Колкото за да се защити толерантността и свободата, толкова обаче и в една друга посока – да се избегне на всяка цена свръхидеологизирането и на мултикултирализма и издигането му на пиедестал, като последно и най-велико постижение на цивилизацията , и превръщането на политическата коректност в цензура и тирания. Такова индоктриниране крие сериозни рискове за свободата и демокрацията.