Времето е наше, но чия е историята?

За тази история ни е забранено да говорим, макар да се наричаме "децата на прехода"

Често пъти, когато се случва да се обсъждат събитията на Прехода или времето на комунизма, се забелязва много пренебрежително отношение към хората, които не са имали честта да ги преживеят, така наречените млади. Обикновено с насмешка, че „трябва да почетете повече по този въпрос“, или с откровен укор „какво знаеш ти? Ти тогава си ходил прав под масата“, неуместно обаждащият се бива поставен на място. Защо обаче е важно да се дава трибуна по този въпрос и защо е лошо да се налага подобен монопол на истината?

В един много остър дебат двама от наистина добрите автори на нашето време, Георги Господинов и Виктор Пасков, говорят именно за това. Пасков критикува Господинов, понеже си е позволил да каже, че в България 1968 година никога не се е случила. Той разказва за неподозирани лични преживявания на хората тогава, свързани със Световния младежки фестивал в София и отпътуването на български войски към Прага. Господинов му отвръща, че никога не е целял да пренебрегне тези истории на личности, но те си остават лични. Мълчанието в обществото е превърнало тези години в празни. Същата болест сега се предава и към последвалите десетилетия. Никой не говори, никой не преподава, никой не настоява младите хора днес да знаят за историята на българското общество в последните 70 години. А тя се е случила и в момента предопределя настоящето, доколкото то може да бъде независимо от човешката воля.

Това, разбира се, има своето вероятно обяснение. Много от тези събития са били посрещнати емоционално от огромна част от хората, много от тях са били трудни и звучат почти като моряшки разкази за змии в океаните. Става въпрос за времена, които са се превърнали в нарицателни като Лукановата или Жан-Виденовата зима, когато хладилниците са празни, а улиците пълни. Същото важи и за комунизма, когато например режимът на ток е принуждавал половината село да се изнесе по къщите на другата половина, за да гледа „Робинята Изаура“. Или за това как трябва да чакаш десет години да си купиш кола и когато получиш писмо, че има кола, която те чака, да го криеш. Всеки може да постави своята история тук. На фона на днешния свят, когато всичко това изглежда далечно, тези лични преживявания добиват особена мистичност. А кой в крайна сметка има право да ти обяснява и да ти се бърка каква е била тази лична история? 

Истината обаче е, че има и съвсем друго ниво на тези събития. И това е именно историческото и социологическото, където тези лични преживявания, които са по-скоро литературни достижения, нямат толкова значение. Защо например се е случило така, че комунизмът си е отишъл? Лошо ли е това или хубаво? А има ли изводи, които трябва да вземем от краха му? Монополът, който се установява и върху тях, вече е неразумен, защото граничи с чисто неуважение и обида. Това са събития, които са твърде далеч от индивида и за които всеки може да научи, независимо кога е живял. Не търсим някой съвременник на древните гърци да ни разкаже за тях, нали? Убедени сме, че Земята се върти около Слънцето, а не обратното, въпреки че личният опит на повечето хора не може да потвърди, че това е вярно. Ако можеш да възприемеш, че светът не се изчерпва с твоя личен опит, следва да признаеш, че това важи и за другите. Затова нищо не оправдава обидата да кажеш на някого, че нищо не разбира от исторически събития, защото не е бил жив тогава.

Вероятно има причина за ревностното пазене и на тези събития. Как ще усети някой, например, болката ти по онова време, когато „имаше сигурност и работа“, ако той разбере за Възродителния процес или за преследванията на режима? Или може би е някаква форма на срам, че понеже човек е живеел нормален живот, е позволявал тези и подобни събития да се случват около него. В този нарочен монопол на историята обаче тя може да бъде обсъждана само с други, такива, които са я преживели. А това някак свежда цялата ѝ сцена до разказването ѝ по време на вечеря и на по ракийка. И дори тогава, ако някой младок се обади, получава скастрянето да почете повече по този въпрос или да не се обажда, защото тогава нито го е имало, нито е знаел.

Къде ни довежда това обаче? Дотам, че в историята на България се е отворила една огромна дупка, която започва малко преди 1944 и приключва там, където започва настоящето.  А има толкова много, което се е случило между тези години – България е сменила три конституции, преминала е от един режим към друг, после към трети, случил се е Възродителният процес, протести със стотици хиляди хора са запушвали столичните улици. Колко ли от родените през последното десетилетие на миналото хилядолетие знаят, че България е имала министър-председател жена?

Когато тази история не е разказана, на нейно място остава дупка. А в дупката сякаш нищо не се е случило. Обществото ни се оказва без развито чувство за памет, а това прави повтарянето или неповтарянето на грешки въпрос на късмет. Обаче на кого предстои да повтаря или не повтаря тези грешки? И както предишното поколение е пяло по улиците „Времето е наше!“, сега същото се опитва да направи и следващото. А се оказва, че няма как да предадеш времето, ако не предадеш и историята.

P.S.

Впрочем, дори по отношение на личните истории е безсмислено да се установява подобен монопол. Защото в един момент може и да няма кой да ги разкаже. А какво е една история, която не може да бъде разказана?