Срещат се двама души от Ямбол

Ето ви история за двама души, излезли от един и същи град. В годините им на раждане има разлика от 19 години, но вярвам, че тя не е толкова важна. Градът е Ямбол, годините са съответно 29 и 48. Няма да ви казвам още кои са, макар че в последно време единият стана символ на Ямбол, а другият явно не е толкова важен. Но преди да стигнем до разликите, нека преминем през нещата, които ги свързват.

Първият е роден по времето на късния социализъм, в Ямбол.
Вторият е роден в средата на социализма, пак в Ямбол.

Първият се занимава с хора и стана известен с отношението си към тях.
Вторият се занимава с отношението между хората и стана известен с това.

Първият е познат на стотици хиляди, потенциално милиони в България
Вторият е познат на стотици хиляди, потенциално милиони, пак в България.

Първият е потенциално познат на още повече милиони в Европа.
Вторият – може би на по-малко, но тук сме в догадки.

Първият стана известен на милиони в рамките на седмица.
Вторият стана известен на милиони в рамките на десетилетия.

За първия се появиха публикации в Daily Mail.
За втория се появиха публикации в New York Times.

Първият стана известен след като се захвана с нещо, което е почти табу. Не само в България.
Вторият стана известен след като отвори много теми табу за обществото в България.

Първият събра множество последователи в рамките на месец-два.
Вторият също. В рамките на около 20 години.

Единият се бори с имиграцията.
Другият говори за емиграцията.

Първият е потънал в безвремие, както и в безправие.
Вторият е потънал в безвремие и носталгия.
…
И така нататък, и така нататък. Познахте ли ги? За първия съм сигурен, че сте.

Нашият пръв герой е Динко Вълев, който за няколко седмици стана не просто звезда, а супергерой. „Динковците“ вече са нарицателно, медиите в Европа изписаха повече за него, отколкото за който и да било друг българин (може би с изключение на Ирина Бокова, но на мен и без това ми е трудно да я възприема като сънародничка) за толкова кратко време.

Вторият? Вторият се казва Георги Господинов. Може би най-продаваният автор в България в последните 3-4 десетилетия. Даже не „може би“. Най-превежданият български автор зад граница, живо доказателство, че България продължава да ражда изкуство и гении. Неговото име може би не свързвате с Ямбол, но не се безпокойте, не сте сами. Господинов е европейски гражданин, не просто гражданин на Ямбол.

Та, помислете си само как би изглеждала една среща между Георги Господинов и Динко Вълев в центъра на Ямбол.

И за край, ето ви и още едно сравнение: имиграция и емиграция. Както Господинов и Динко са от един град, но от различни светове, така и тези две думи са от един корен, но също са от два свята. Световете на Господинов и на Динко.

И се замислете – истинските патриоти срещу имиграцията или срещу емиграцията се борят?

ЙОЛО. Или...

YOLO

(ЙОЛО)

Или Йордане обичай Лилето (Павлова) и общината (софийска)

Напоследък има един доста популярен израз, абревиатура, абе в смисъл едни четири букви дето няма тиинейджър в момента по света, дето да не си ги повтаря, в общи линии нещо като съвременен Карпе Дием, само че не точно. И ако за различните тийнове по света YOLO има някакво всевъзможно значение, то е редно да се вгледаме в българското такова, или иначе казано „не си живял като пълноценен българин, ако не си изживял това“.

Честно казано, ние сме толкова различни, колкото можем само ние да сме, но въпреки всичко все още живеем под един покрив, на едно море (извинявай, Симеоне), под 3 власти (които в никакъв, просто в никакъв случай, нямат нищо общо), един президент, както и нещо като единен език, въпреки че ако бургазлия попадне във Враца, ще му е нужен толкова преводач, колкото и в Уганда. И именно понеже сме толкова различни, може да пропусна някое и друго изключително важно нещо, което трябва да изпиташ докато си жив в България, ако изобщо това може да се нарече живот и ако това има нещо общо с България. Въпреки всичко YOLO! Така де - ЙОЛО!

Разбира се, перспективата, през която моята особа вижда света, е на дете от деветдесетте, което няма абсолютно никаква идея от това дали хлябът е бил 20 ст., просто защото по мое време под левче не е падал, Тодор Живков съм го виждал само в учебниците, а до шести клас си мислех, че Жан Виденов е написал капитан Немо. И именно през призмата на дете на прехода, аз видях един различен свят, свят на промени, влизане в различни международни обединения с гръмки имена, виждах и динамичните промени на новото време като столичанин, прекарал целия си живот в бетонния кафез. И за да не си помислите, че съм разглезен гражданин, ще започна с:

#ЙОЛО 1. Да копаеш доматите на село - всъщност тук включвам всякаква работа от този тип - защото априлската ваканция никога не ми е трябвала така или иначе, и без това по цял ден ми се копаеха домати, а лятото си умирах да бера малини и касис, просто защото си е забава.

#ЙОЛО 2. Сърми в кутии от сладолед. Да. Любимо усещане на всяко дете е да намери кутия от сладолед в хладилника, но любимо усещане на българския подрастващ е да намери стадо пълнени чушки в кутия от ванилов сладолед. И без това е вреден.

#ЙОЛО 3. Люпенето на семки по улиците. Детските градини. Местата за обществено ползване. Тук ми се искаше да изляза от детството. И някак ми се получи. Относно семките, това или е народопсихология, или някакъв от ония балкански вируси, но, заклевам се, виждал съм хора да белят семки и в театър. И като цяло това си е един такъв процес, без, разбира се, на някой да му хрумва, че е съвсем възможно беленето на семки в градския транспорт, в Борисовата градина, на езерото Ариана, или на току-що ремонтирания/реновирания паваж еди-къде си. Пороци.

#ЙОЛО 4. Всеобхватност на знанията. Ако в света имаше такъв брой експерти, какъвто има в България, Люксембург щеше да спечели Студената Война, Северна Корея може би щеше да е открила всички тези нанотехнологии (като компютри, смартфони или каквито и да е било телефони в тая връзка, телевизори, още някой друг Ким Че Бум Че Пляс!). И ако по някакъв начин това ви се струва нелепо, то никога (и блазе ви) не сте спорили със сънародник. За каквото и да е. Защото ако го чуете да говори, бай Иван общака е експерт по геополитика, чичо Митко разбива от воле икономическата криза, Слави е политик и т.н.

#ЙОЛО 5. Гратис. Тук няма какво много да се каже. Аванта. Ако си типичен българин (и можеш да докажеш българското в себе си поне до Иван Асен две, ако не и до Аспарух), то със сигурност го караш бая често на аванта. От „к‘во левче за тоя рейс бе, ‘сички са крадци“, до „абе на гости не се ходело с празни ръце, за к‘во иначе отивам на гости“, до „я некой да черпи цигара.“ Е, тука вече можем да проследим родствена връзка до 681-а:  „абе я идвай тука, не ми се лигави, византийска била тая земя…“

#ЙОЛО 6, 7, 8… Псевдоносталгичност. Нихилизъм. Изключителна изобредателност в псуването. Ако сте мъж, даже и жена над 36 и никога, ама никога в живота си не сте употребявали някои от следните изречения - „то при Тошо не беше така“, „ти знаеш ли, че аз ходих на осем почивки годишно, по 68 ст. всяка“, „а едно време с два лева колко неща можеше да си вземеш от магазина - месо, хляб, бира, моркови – па сега има камери и не става“, значи трябва пак да проверите коляното си, защото явно не води към България. Относно въпроса с нихилизма, никога не съм чувал българина да лее сълзи по падналите братя (все пак всички сме хора) в Либия, Ирак, Тунис, Сирия. Нихилизмът дори опира до крайности –  „к‘ъв Париж съм аз бе, някой сложи ли си профилна „аз съм Индиго?“, а?“. Ако има едно нещо което обаче коренно те отличава от братята европейци, то това със сигурност е божественото умение да псуваш по всякакви начини, за всякаква родствена връзка, че и неродствена такава. Псуваш във Виена толкова, колкото и на село, даже малко повече, да не би да те сбъркат, че си от другаде. Ти псуваш идиотите на пътя, толкова колкото и фризера, пред изумения поглед на семейството си, псуваш Европейския съюз, депутатите, заплатите им. И най-важното – правиш го толкова финнно, с такава лекота, че ако псувнята ти беше балерина, със сигурност щеше да е в Болшой. (Театъра. Не водката.)

Има и десетки други неща, които ако си истински българин трябва да направиш, иначе целта на раждането и цялостния ти престой тука е бил абсолютно безмислен. Въпреки всичко, горе главата и напред към пълно вдетиняване! Все пак, наистина живееш само веднъж. А ти си извадил късмета да е в България. ЙОЛО!!!

Билетчето, което може да преобърне трамвая

В медийното пространство, макар и плахо, се заговори за вдигане на цените на билетите за градския транспорт. Разбира се, за по-нататъшно развитие на ситуацията има два варианта: или се случва, приемаме го набързо и изобщо забравяме, че някога билетчето е било един лев, или не се случва, защото изведнъж „институциите са се вслушали в хората“, Мая Манолова е излязла на площада и посрещаме всички другари и другарки с аплодисменти за отдадената ни чест.

Но този път не става дума за поредния потенциално абсурден PR, който практикуват повечето политически партии. Не, този път става дума за една наглост, по-голяма от самото увеличение на цената на градския транспорт с 60%. Става дума и за медийния страх да се задават елементарни логични въпроси и за обществената мудност и безразличие към всичко случващо се.

На първо време, от Столична община открито заявиха, че транспортната мрежа е на печалба, което, разбира се, е чудесно, но води до логичния въпрос – тогава защо да се увеличава цената на билетчето?  За да се стимулира използването на карти. Да, но не на всеки му е нужна такава, ако иска да се придвижи за няколко спирки и то не ежедневно. Но това очевидно е нещо, което не се разбира от общината.

Абсолютно неправдоподобно беше изказването на г-жа Фандъкова, че „навсякъде в Европа билетчето за градския транспорт е скъпо“. Това, за съжаление, е пореден пример за селективното сравнение с Европейския съюз на управляващите. Селективно е не само заради това, колко пари взима средностатистическия българин спрямо средностатистическия европейски гражданин, а и заради цялостния стандарт на живот и това кой какво може да си купи той с тези пари. Излиза, че е добре да се сравняваме с ЕС и западните стандарти, когато става въпрос за увеличение в цените и данъците, но не и когато искаме увеличение на доходите. Дори и да допуснем, че сравнението с Европа е солиден аргумент, можем ли да сравним качеството на информация, обслужване и състояние на превозните средства тук и на запад? Едва ли някой, който се е възползвал от градския транспорт и на двете места би потвърдил, че  „сме ги стигнали европейците“.

Освен това, ако трябва да пътуваш до работа и обратно и си купиш два билета, то разходът ти за път с градски транспорт би станал 3,20лв. И това в най-добрия случай, в който не се прекачваш.  Предвид цените на горивата в момента, по-бързото придвижване и удобството и комфорта, които осигурява личният автомобил, всеки би предпочел да го ползва. А ако според  публикуваните изследвания на въздуха в София от началото на тази година замърсяването беше 8 пъти над допустимите норми, то какво ще ни остане да дишаме, ако една солидна част от пътниците предпочетат да се качат на автомобилите си? Защо тук не се сравним с ЕС, където се стимулира ползването градския транспорт чрез осигуряването на удобни, надеждни и точни, висококачествени обществени превози, с ниски подове, които ги правят достъпни и за хора с инвалидни колички?

Тук за пореден път се сблъскваме и с проблема в липсата на публични дискусии в България. Изявленията на г-жа Фандъкова и Столична община са всъщност едни дълги монолози, в които тези въпроси, които всеки гражданин си задава, остават неизказани. Всъщност, ако говорим за диалогичност, то такава се опитват да постигнат само активните граждани в социалните мрежи и НПО-та като „Спаси София“, които роптаят не само заради евентуалното вдигане на цената, а и защото никое от дългогодишните им предложения за промени в градския транспорт не е изпълнено, докато проблеми с десетилетна история остават на дневен ред.

Дори няма да стане дума за контрольорите, чието качество на работа, и най-вече държание към пътниците, е не само непрофесионално, но и арогантно и заядливо. Факт е и дискриминирането им на редови пътници за сметка на малцинства или просто „по-заплашително изглеждащи групи“. Това го знаем всички, но тези теми са табу, както допреди години беше табу да се заговори, че над 2/3 от градския транспорт беше от 70-те години на ХХ. век. Ясно е, че повечето проблеми няма да бъдат коментирани, камо ли разрешени, преди да бъде прието увеличението на цените.

Не е ли крайно време обаче да бъде изказано гражданското мнение за нуждите и претенциите на обществото, на тези, които ще бъдат най-пряко засегнати от тази потенциална промяна?

Билетчето най-вероятно няма да преобърне нито трамвая, нито автобуса. Или ще си отиде с гръм и трясък, както и дойде, или ще бъде приета промяната с малодушието и безразличието, с което населението приема всички останали решения – малки и големи, съществени и незначителни, евтини и скъпи. Но единственият шанс, който трябва да бъде използван от хората с активна гражданска позиция, е да се заговори за всички тези проблеми в обществения транспорт, да се изразят несъгласията и да се поставят ясно формулирани изисквания, които, ако Столична изпълни, може и да си спечели съгласието на обществото за по-високи цени на градския транспорт и някак си да обори мнението, споделено преди няколко години от тогавашния кмет на Богота, който твърдеше, че: „Развита държава не е тази, в която и бедните имат коли, а тази в която и богатите използват публичния транспорт!“