Кои са европейските шампиони в градския транспорт и колко струва билетчето при тях?

В края на миналия месец Европейската комисия награди победителите в конкурса за публичен транспорт, който беше част от EUROPEANMOBILITYWEEK. В него участваха над 50 града от цяла Европа, които трябваше да се съревновават  по това колко е модерен, достъпен и екологичен публичния им транспорт. София проби до втория етап на състезанието и влезе в челната десятка. Тройката финалисти обаче бе съставена от градове от Пиринейския полуостров – Мурсия, Палма де Майорка и Лисабон. За окончателен победител беше определена Мурсия. Този конкурс бе финализиран в разгара на все още нестихващото обществено недоволство у нас, насочено към покачилата се цена на билета за градския транспорт. Ето защо би било интересно и полезно да проучим как работи транспорта в градовете финалисти – с какво впечатляват те и какво можем да научим от тях?

Лисабон

За Лисабон са емблематични трамваите. Там те са нещо средно между транспортно средство и туристическа забележителност. Началото на  трамвайната система е положено още през 1872 година. Оттогава досега те се управляват от общинската фирма „Carris”. Тя днес стои начело и на целия наземен транспорт в града. През 60-те години Carris стартира програма, чиято цел е изцяло да замени трамваите с автобуси. През 90-те обаче интересът към трамваите е преоткрит в Лисабон, а и в останалата част от Европа. През последните 10 години основна стратегия на Carris e да бъде първенец в стандартите за безопасност и екологичност. След обновлението от 2005 година, всички превозни средства отговорят на стандарта „Евро 3” за изгорели газове, а през 2007 Carris подписва Европейската харта за пътна безопасност. През 2008 Лисабон е класиран на 8-мо място от EURONATURA по екологична отговорност. Единичният билет за автобус струва 1,80 евро,  а за трамвай – 2,85. Това се дължи най-вече на факта, че трамваите са по-скоро разглеждани като атракция. Метрото се поддържа от отделна фирма – Metropolitano de Lisboa. То е открито за пръв път през 1959 година с пари от „Планът Маршал”. Постепенно е разширявано през годините, докато през 2009 година всички линии не са свързани в завършена мрежа, дълга 43 километра. Единичният билет за метро струва 1,40 евро и работи до 1 час след валидирането, а дневният билет е 6 евро и трае 24 часа. Има карти, които важат както за Carris, така и за метрото. Цената им варира според това за 1, 2 или 3 месеца са и за кои зони на града са предназначени – централна част, квартали, предградия. Така цените на картите могат да бъдат от 35 до 67 евро. Пенсионери, ученици и различни категории социалнослаби могат да се ползват от между 25 и 60 процента намаление на всички карти. Статистиката показва, че 89% от пътуванията в Лисабон се извършват с карти, а само 11% с еднократни билети.

Мурсия

Мурсия спечели състезанието, защото постижението на градския транспорт в испанския град бяха пряко свързани с тазгодишната тема на конкурса – тя беше ориентирана към интермодалността на транспорта или иначе казано, неговата гъвкавост и възможност за лесни и евтини прекачвания. В Мурсия има три компании – Transport de Murcia, Tranvia и Latbus, които управляват сътветно градските автобуси, трамваите и автобусите с регионален обхват. За да изпълнят условията за интермодалност трите компании са разработили билети и карти, които да позволяват прекачване между различните видове транспорт. Еднократният билет струва 1,05 евро. Има „двуцветна карта”, която комбинира пътуване с автобус и трамвай и „трицветна карта”, която включва и пътувания из региона. Картите се зареждат със сума по желание, а пътуването с карта е 70 цента, а всяко прекачване добавя 45 цента. Има карти за семейства с деца, при които пътуването пада до 50 цента и има безплатно прекачване. Има опция и за месечна студенстска карта, която се предплаща с 20,40 евро и позволява неограничени пътувания. Превозните средства са последен модел автобуси „МАN” и микробуси „Мерцедес”, всички са оборудвани с климатици, а GPS система помага на шофьорите и събира информация, с която пътуванията да стават по-бързи и икономични. Общината е за свободно изтегляне и мобилно приложение, с което хората могат да проверяват движението на автобусите в реално време и да планират лесно маршрутите си.

Палма де Майорка

Палма няма типичен градски транспорт. Като островна туристическа дестинация, основен приоритет за Палма е да свързва града с всички други краища на острова, където има по-малки селца, курорти и плажове. Това се осъщестява чрез развита мрежа от първокласни пътища и автобуси. От единия до другия край на острова може да се пътува се еднократен билет за около 10 евро, тъй като цената силно зависи от разстоянието. Има обаче карти за редовно пътуващите, които могат да правят пътуването близо 10 пъти по евтино. Една възможност е Т20 – карта, която позволява 20 пътувания в рамките на една година. В зависимост от броя на прекачванията, цената на едно пътуване с картата може да е между 0,84 и 2,57 евро. Другият вариант е Т40 -  карта позволяваща 40 пътувания в рамките на 45 дни и отново в зависимост от броя на прекачванията едно пътуване може да струва между 0,63 и 1,93 евро. Във вътрешността на града има и метро с две линии и общо около 15 километра дължина. По принцип се смята, че смисъл от метро има в градове с над 1 милион души, но Палма не влиза в този стереотип. Цените на билетите зависят от избраната дестинация, като могат да достигнат до 5-6 евро. Интермодалните карти Т20 и Т40 обаче могат да бъдат използвани и за метрото, сваляйки в пъти цената на пътуването. Към тези намаления, младежите до 25 години, както и пенсионерите се ползват от принципно намаление 50%. Като още един бонус, притежателите на карти Т20 и Т40 могат да ползват безплатно велосипеди предоставени от общината.

Има ли правилна цена?

Трудно е да кажем каква цена на билета за градския транспорт е справедлива. Оказва се например, че цената на билетчето в Лисабон възлиза на около половин процент от минималната работна заплата там, а в Мурсия е малко повече от една десета процент. В същото време 1,60 лв. е около 0,4 процента от минималното възнаграждение у нас. Което показва, че цената не е неадекватна на европейските. Качеството обаче е. Средната възраст на машините все още е много висока, а климатиците и GPS навигацията са научна фантастика. Междувременно се опитваме да следваме европейска тенденция, като повишаваме цената на единичния билет, за да стимулираме употребата на карти. Преди да направят това обаче, в Испания и Португалия са създали достатъчно богат избор от карти за потребителя, които да отговорят на неговите нужди от гледна точка на време, прекачвания и смяна на видове транспорт. По-модерни машини, по-голяма гъвкавост и по-голям избор за потребителите трябва да бъде стратегията на градския транспорт у нас – конкретните примери за добри практики са лесно достъпни в интернет. Нужно е само желание.

По дяволите Евровизия

Аз не харесвам Евровизия.

И не съм само аз. Много хора обаче не знаят, че има съвсем разумни аргументи срещу този конкурс от чисто музикална гледна точка . Повечето не го харесват заради зле прикрития му политически характер, който направо струи от победители като Кончита Вурст или тазгодишната украинска песен. Или заради факта, че в Евровизия може да участват държави като Азербайджан, Израел и Австралия. Но съществуват и много по-сериозни аргументи – аргументи за това, че Евровизия е короната на телевизионните формати, които рушат музиката в Европа.

И така, наред с политическата проблематика, ето го и централния музикален проблем – Евровизия представя музиката на Стария континент като непродаваема, еднотипна и неконкурентноспособна. Отгоре на всичко, след края на тазгодишната Евровизия останах с лош вкус в устата и от самия формат и избиране на победител.

Проблем номер едно, за който мога да посоча в Евровизия е, че ако наистина трябваше да награждаваме най-добрата европейска музика, то британците трябва да печелят 9 от 10 години. Което само показва колко незначителен е всъщност Евровизия като конкурс – ако британците бяха пратили Сам Смит (Джеймс Бей, Джейк Бъг…) вместо Джо и Джейк, можеше отново да загубят. Но тогава щеше да е само и единствено по политически причини.

Дори не става дума за това какво ще е, ако британците пратят някоя от рок/бритпоп групите си, които при обективно гласуване, ще са като Юсеин Болт на параолимпиада. Вместо това, Британия е на предпоследно място. Говорим за Острова, от който са излезли най-големите музикални звезди в историята на повечето популярни жанрове.

Но нека поговорим конкретно за Евровизия 2016. Не бях слушал нито една песен освен нашата, която до голяма степен ми харесва – двуезичния и запомнящ се припев са общо взето това, което би ти спечелило Евровизия. И като песен за конкурса, беше добър избор – макар и да не знаех преди финала какви са били другите кандидати.

Първото нещо, което ми направи впечатление на самия финал – Евровизия може да е шоу, но то няма много общо с музиката. Казвам го в два смисъла – първо, музиката въобще не е на преден план, за сметка на визията. Която при повечето изпълнители беше потресаваща. За съжаление това важи и за Поли Генова, която след зарята на Великден и паметника на Самуил, само затвърди виждането, че новия ни национален идеал е всичко да свети като коледна елха.

Вторият смисъл е ясен – Германия дава 12 точки на Израел, Украйна печели с анти-руска песен, която чисто музикално е по-скоро поема, отколкото песен. За участието на Азербайджан, Грузия, Австралия и пр. не виждам защо се вдига толкова шум – това все пак е частен конкурс. Да, името на самия бранд вече не стои толкова на място, но това не е края на света.

Най-големият проблем се оказа това, че всички песни звучаха еднакво. Един и същи ритъм, едно и също темпо, едно и също структуриране на песента. И тук се запитах колко песни, победителки или поне участвали в Евровизия, помня аз от годините, в които това шоу се излъчва в България (Кончита Вурст не се брои, защото не помня песента. Само него… нея… както е коректно там)?

Отговорът е три – “Hard Rock Hallelujah” на Lordi (един толкова нетрадиционен победител, че няма как да не се запомни) и “Wild Dances“ на Руслана като победители и „Вода“ на Стунджи и Елица като единствен наш участник, който помня. “Wild Dances“ по-скоро също влиза в еднаквото звучене на конкурса, но другите две песни поне са разчупени. Такава разчупеност през 2016 г. напълно липсваше.

Нещата станаха още по-зле, когато на сцената излезе ДжъстинТимбърлейк, който просто показа нагледно колко е далеч Евровизия от голямата световна музика.

Евровизия просто не ражда звезди. Ако идете в Wikipedia и цъкнете на “Значими победители“, ще ви излязат ABBA и Селин Дион. Но да преписваш успеха на ABBA на Евровизия е абсурдно. Същото е и със Селин Дион, която става известна около 10 години след победата си.

И в крайна сметка Евровизия се води за представител на европейската музика. От Стария континент, от който са излезли Beatles, Rolling Stones, ABBA, Scorpions, U2 и безброй други от всевъзможни краища на континента, Евровизия иска да ме накара да вярвам, че всичко, което Европа може да предостави, са 25 еднакво звучащи денс песни.

Сами се сещате, че не е така. Само преди 3 дни Manic Street Preachers пуснаха официално песента си в подкрепа на Уелския национален отбор на UEFA Euro 2016. И дори да не харесвам Гарет Бейл, самата песен трудно може да бъде сложена до каквото и да било от Евровизия тази година. Сигурно и другата, сигурно и предната – не знам. Не съм гледал миналата, а май няма да гледам и следващата, ако е такова нивото отново.

И да – щях да забравя. Донякъде е забавно, донякъде тъжно. Австралия спечели вота на журито. Русия спечели вота на публиката. Питате се (или най-вероятно не се, щом четете този текст) кой спечели? Ами Украйна. Не че показваме среден пръст на всички, но…

За край – преди да напиша всеки мой текст, се опитвам да вкарам това, което искам да кажа в едно изречение. Мислех, че това е „Аз не харесвам Евровизия“, но това не е така. Аз по-скоро не разбирам Евровизия, отколкото не я харесвам. Иначе ми харесва това, че този път почти единодушно цяла България хареса представителката си и е горда с представянето ѝ. Но нищо от това не променя учудването ми колко много можем да бъдем инвестирани емоционално в неща, които нямат почти никакво значение.

Така че изречението, с което бих обобщил текста си е въпросително – „Защо на някого все още му пука за Евровизия?“.

Алеко за гражданите

  Ама ще речеш: безобразия се вършат; нека се вършат, теб какво ти е? Мъ-ъ-ълчи си, па си гледай кефа. Защото и да дрънкаш — все едно, няма да оправиш света. Не е ли тъй?... Е защо тогава да дразниш и да се смразяваш със силните хора? Аз се чудя как ти досега не си разбрал тази философия! Ти видял ли си досега някого да прокопса с опозиция, а? И как не ти омръзна бре, синко, що чудо си изхабил... и за какво! За вятър...

Думите на чичото от фейлетона на Алеко Константинов „Разни хора, разни идеали” някак си звучат като дежа вю. Безкрайно познати, сякаш и някой друг ги е изричал тук, в реалността, извън художествения свят на литературата. Те принадлежат на всички онези страхливи душици, които придържайки се към старата соцтрадиция, езикът да се държи плътно зад зъбите,  се навъждат в България поколения наред. В следствие на това, сме свидетели на една сериозна криза в образуването на гражданско общество, но това си го знаем.

 Добрата новина обаче е, че явно все още има теми, които пробуждат иначе дълбоко заспалото гражданско самосъзнание и предизвикват шумни дебати и обсъждания, преразглеждане на закони и дори оставки.

Най-актуален, разбира се, е примерът за несъгласието с промените в Изборния кодекс, което беше изразено чрез много дискусии, коментари и протести у нас и в чужбина. Като абсолютен контрапункт на думите на Алековия герой се оказа гражданската активност на българските емигранти в чужбина. Дискусията около промяната в Изборния кодекс - да се отварят избирателни секции в българските дипломатически и консулски представителства или в градове с население над 1 млн. души, която значително ограничава възможността на много от тях да гласуват, кипи вече няколко седмици и е част от дневния ред на Парламента и сега.

 Будността на сънародниците ни си заслужава да бъде отбелязана, както и да послужи за пример за всички нас, намиращи се в пределите на държавата, за чието бъдеще все пак става въпрос. Те реагираха изключително навреме, като още след оповестяването на желаните промени, организираха протести в Лондон, Ню Йорк, Брюксел под наслов #ИскамДаГласувам. Освен това разпратиха писма до всеки депутат от Народното събрание с молба за преразглеждане на текстовете от Изборния кодекс,  над които президентът вече наложи вето.

Е, да, ще кажете вие в духа на чичото от фейлетона - ама това писмо е много вероятно да не бъде прочетено от никого от тях, а и да бъде – какво от това. Факт е, че промените все още подлежат на обсъждане. Инициативността на тези хора, пребиваващи зад граница обаче дава зелен сигнал и добър пример за колективизирането на българско гражданско общество. Има колективност, има постоянство, има аргументирана позиция, както и надежда, че ще успеят да препънат системата и да запазят правата си, или ако ползваме думите на чичото – има за какво да се хабят. Вече стана ясно и че когато се съберат едни 570 000 души с обща кауза, представят исканията си и застанат зад тях с подписа си, имат по-голям шанс за влияние върху Системата, отколкото, ако се спасяваме „всеки за себе си”. Защо тогава отхвърлянето на Изборния кодекс да не се превърне в още една успешна гражданска кампания?

Едно място е в центъра на вниманието в последните две седмици – „Витошка”. Слава Богу, освен от хора в тарелки, възроптаващи срещу месоядството, вниманието беше привлечено и от една далеч по-приятна картинка – освещаването на статуята на Алеко Константинов. Тя обаче  е нещо повече от новото украшение на централната софийска улица. Тя е там, за да напомня. Точно сега ние  имаме изключителна нужда от това да виждаме Алековите послания пред очите си и да ги разчитаме правилно. Имаме нужда някой да ни подсеща, че с опозиция може и да не се „прокопса”, но пък с конформизъм направо се затъва. Затова, като се разхождате покрай бронзовия монумент, хвърлете му едно око, огледайте го, и помнете – не всичко е за вятър, просто ни предпочитат изветрели.