Тоталната война

Терминът „тотална война” в английския речник на Оксфорд е дефиниран като: „война, в която няма ограничения върху видовете оръжия, които се използват, териториите и бойците, които са включени или целите които се нападат, а законите на войната не се спазват”.

Познато ли ви е? Повечето хора не си спомняме Втората световна война, но днес сме въвлечени, във война с радикалния ислям, която споделя много от чертите й.

Да започнем с първия критерий – ислямистите не подбират оръжията, които използват. Самовзривяването на техните бойци нашпример не само е приемливо, но и напълно необходимо.

Вторият критерий  - за ислямистите няма територии или бойци, които да не са потенциална част от войната. Те нападат Франция и Белгия, както доскоро нападаха Англия и САЩ, като селектират, вербуват и обучават войници от всички краища на света. Неофициално те воюват с целия Западен свят.

Следващият критерий – целите, които могат да бъдат нападнати са неограничени. Медийни редакции, концертни зали, стадиони, търговски центрове, транспортни линии.

И последният, като че ли най-очевиден – законите на войната. Те не се интересуват от международното право или от конвенциите за хуманно третиране на военнопленници. Чест и уважение, това не означава нищо за тях. Това са все плодове на една цивилизация, която те ненaвиждат.

Първият човек, който „обявява” такава тотална  война е Йозеф Гьобелс през 1943 г.  Но тя е била и много различна в достатъчно отношения . Правила все пак е имало, въпреки ожесточението на конфликта, до последно са се взимали и разменяли пленници, а на фронта в Северна Африка англичаните и германците дори са уговаряли часове от деня, в които бойните действия да се прекратяват. Обсесията на нацистите свързана със средновековното германско рицарство и чест е намирала своето проявление на бойното поле и извън него. Дори в нацисткия наказателен кодекс (този член от него все още не е променен в Германия) убийството в гръб се е наказвало с особено тежка присъда. Колкото и да е трудно за вярване, въпреки нечуваната си жестокост, тази война не е излязла от контекста на европейската цивилизация и не е отрекла цивилизоваността като такава.

Днешната тотална война се води срещу нас без гореописания санитарен минимум човечност. Тя ни поставя на непознати досега бойни полета – театъра, стадиона, метрото – и превръща всички цивилни в редови войници. Нападат ни тайно, в гръб, на няколко места едновременно.

И ако в челния сблъсък на Втората световна война са победили онези, които са притежавали по-голяма численост и по-мощна икономика, то днес ние не можем да разчитаме на това предимство. То играе роля само в открит двубой. В подмолната война, която ни е обявена нашето икономическо развитие дори ни прави по-уязвими, защото имаме много повече какво да губим от тях. Те могат да правят евтини бомби от леснодостъпни материали, а единственото гориво което им е необходимо е фанатизма.

Те ще рекрутират войници сред разочарованите от нашето общество младежи, сираците на провалената интеграция, за които Европа е само мащеха. Ще се възползват от духовния вакуум в Европа, за да инфлитрират по-лесно учението си и да дадат цел и посока в живота на обърканите, мързеливите и отегчените, каквито у нас за съжаление не липсват. Те ще ни накарат да намразим свободата, която ни е направила толкова уязвими.

Точно това не бива да им позволяваме, там е нашият единствен шанс за победа. Да се справим с европейския духовен вакуум, да дадем на младежта по-висши цели от скъпи дрехи и новия модел айфон, да им дадем чувство за принадлежост към нещо велико, вместо отегчението и празнотата хора, чиито дом е супермаркета.

И в никой случай да не се отказваме от свободата си. Напротив,  нека се поне се обмисли например възможността да се разреши на хората да носят лично оръжие, нещо което наскоро вокалистът на Eagles of Death Metal, който преживя атентата в Батаклан предложи през сълзи в едно интервю. Тази практика има много успешно приложение в Швейцария и Чехия например. Нека се дебатира въвеждането на по-широки възможности за граждански арести, каквито открай време са приети във Великобритания, при строга законова рамка разбира се. Нека европейските държави да споделят не само граници и икономики, но и опит и добри практики. Защото във войната, която ни е обявена решаваща ще бъде тактическата, психическата подготовка и добрата комуникация – това важи за обикновените граждани със същата сила с която важи за полицията и институциите.

В условията на тотална война, както е казал Уинстън Чърчил, има само една възможност и тя е победа.

 „Победа на всяка цена. Победа въпреки целия ужас. Победа независимо колко дълъг и труден може да бъде пътя. Защото без победа, няма и оцеляване.”

Аз съм Белгия. Но аз не мога да бъда целия свят

В интернет има странни хора. Когато се случи атентат, за една немалка група от хора, най-важното е да се изнамерят всички други атентати, станали в предходния месец или два. Причината – да може да бъде повтаряно непрекъснато, че ако не сте били съпричастни тогава, нямате право и да сте сега.

Това обаче, най-накратко казано, са пълни глупости. Или написано под формата на интервю, би звучало като нещо такова:

В: Здравейте! Видях, че сте написали статус или сте си сложили снимка в подкрепа на Белгия след атентатите там. Но не видях нищо такова за убийствата, дело на Боко Харам, в Нигерия. Не смятате ли, че сте селективно съпричастен и ужасен човек?
О: Разбира се, че не. Сменете мащабите. Представете си, че застрелят съседа ви, а седмица преди това са застреляли някой друг човек, от друг град. Общо взето – нечий друг съсед, далеч от вас, който има абсолютно противоположен на вашия начин на живот. С кого ще се отъждествите, особено при положение, че може въобще да не сте разбрали за смъртта на другия? Също така, съпричастността е чувство, което не можеш да контролираш, че да е „селективно“.

В: Това води до друг въпрос – не смятате ли, че медиите се държат лицемерно, като обръщат толкова внимание на атентатите в Европа, а почти никакво на тези в Близкия изток, Африка и т.н.?
О: Отново – не. Защото разликата между атентат в Европа и атентат в Африка е, че едното е новина, а другото е ежедневие. Което е тъжно, но тъгата рано или късно преминава в апатия.

В: Но ние всички сме хора! Не се ли отъждествявате и с хората извън западния свят?
О: Всички сме хора, да. Но това не значи, че се разбираме. Аз не разбирам религиозния им фанатизъм точно толкова, колкото те не разбират защо ние зачитаме жените и защо можем да си позволим да излезем да пием в събота вечер, без да ни е страх, че Господ ще ни накаже. Така че дори да сме от един и същи вид, културните ни разлики са прекалено големи, че да събудят съчувствието ми. Далеч по-лесно беше на съчувствието ми да се събуди, когато чу взривовете на стадиона в Париж – защото ходенето на мачове е част и от моето ежедневие и култура.

В: Но това е расистко, ксенофобско, вие смятате, че нашата култура е по-добра от тяхната!
О: Абсолютно при това. И това не е ксенофобско, расистко или каквото и да било – това е логично и искрено. В момента в Близкия изток се случват неща, които в Европа са се случили горе-долу през 12. век.

Казано накратко, не е нужно, когато си сложите френското, белгийското знаме и т.н., да се чувствате виновни, защото някой ви е казал, че не сте отчели последните атентати в Зимбабве. Няма нищо лошо в това вие да „не сте Анкара“, нито пък има нещо лошо в това да не сте Багдад или Рака, след като не се чувствате свързани с тези градове, страни и народи, или тяхното ежедневие.

Съвсем нормално е да чувстваме повече хуманност и емоции към приятелите си, отколкото към непознати, защото и тонове съчувствие няма да ни стигнат, за да оплачем всичко лошо, което се случва на света.

Никой не може да си играе с това за кого и какво се чувствате съпричастни. Защото аз не се чувствам съпричастен към Анкара, признавам си – няма какво да се лъжем, кюрдските нападения бяха въпрос на време. Те не са лишени от логика. Тези в Европа са лишени. И ми е много по-трудно да си представя бомба в метрото, на мач, стрелба на концерт, на летището, отколкото престрелка в Близкия изток или между кюрди и турци. Това просто не е част от моя начин на живот.

И в това няма нищо лошо, нито селективно, нито нечовечно.

Свободата, демокрацията и дядо Петко между тях

10 ноември 2016г. Дата, на която ще се навършат 27 години от падането на тоталитаризма, от „пълната победа на демокрацията“  у нас. На тази дата, ден след падането на Берлинската стена, в далечната ‘89г.,  започва периодът, известен в българската история като „Преходът“. 27 години по-късно този период все още не е приключил. Двадесет и седма година демокрация. Но както винаги, всичко в България е перверзно различно.

Близо десет години след влизането на страната в Европейския съюз, дядо ти Петко продължава да вари ракия, да произвежда бахур и да плюска саздърма. И да си ходи във външния кенеф. Живее в забравено от Бога и Меркел село, двайсетина къщи, кръчма и поп без църква. Гази кал до колене, защото по улицата само тук-там стърчат островчета от гадния нашенски асфалт.

Дядо Петко не познава процесите на интеграция, смята, че Шенген е в Китай. Той е представител на старото, отминаващо поколение. Неговите години догарят, за него бъдещето, миналото, настоящето е на село, в това село. Но дядо Петко има и двама сина. Европейци. Учили, учени в София, в големия, модерния, европейския град. Там няма реликви като дядо Петко. Големи трамваи, тролеи и всякакви други моторни животни кръстосват големия град.

Там никой с никого не се познава, попове много, както и църкви.

Всеки ден, всеки от нас среща представителите на новото, среща синовете и дъщерите на хората, като дядо Петко. Те не приличат на стареца, не, те носят белега на новото. Водят се европейци по документи, карти, закони. Но си остават синовете и дъщерите на селския човек дядо Петко.

Ръководят ги Големите хора, хората на реформите, хората на властта. Те са Други, те са Различни!.. Ала и те имат родители, като дядо Петко. Те също са израснали там някъде на село или може би на малката уличка в някой малък град.  Обаче са от другата страна на телевизора и прожекторите светят по тях. И още нещо имат те – парички имат. Но за това не се говори, че току виж – сетил се някой да попита: „Откъде?“

27 години. На толкова става „Свободата“. Тя не е дете на хората като дядо Петко. Не е и за тях. Свободата е дете на новите, на модерните, но и за тях май не е. Като че ли е само на, тези които днес са Бащи и Майки на нацията. Които смятат че еднолично са донесли Европа в малката България. И благодарение на тях българинът тръгнал да види свят, да се  променя, започнал да пораства, пораснал по самочувствие, купил си нова стара кола, тръгнал по Гърция горд, без паспорт.

27 години след победата, след гръмките обещания за свобода, българинът е вече „свободен“. И почти така бързо както свикна да не се нарича славянин, така бързо свикна с „Европата“. Той носи Европа, но я носи в портфейла си, където вече нищо друго няма. Носи я по документи. А не в манталитета си. И някъде там, дълбоко заровен в дребната му душица, продължава да живее дядо Петко.

Живее той в Европата, ала тя не живее в него…

Сигнално кафяво

Само от бегъл поглед върху заглавията в кафявите сайтове си личи чии интереси се обслужват

Известният журналист и писател Хънтър Томсън определя журналистиката като „ръждясал контейнер за безделници и нещастници – врата към задния двор на живота, мръсен, опикан ъгъл, който строителният инспектор е заковал, но е достатъчен за някой алкохолик, който да се свие там и да мастурбира като шимпанзе в клетка“. Когато за пръв път чух този цитат на лекция по журналистика не можах да повярвам на ушите си. Въпреки че мнението му далеч не е универсално за всички представители на журналистическата гилдия, когато чух, че предстои лицензирането на телевизия „ПИК“, това бяха първите думи за които се сетих.

Именно това събитие стана повод за разбунване на духовете около стария въпрос за качеството на медиите в България. Широко анализиран бе терминът „кафява журналистика“. Медийната ситуация в страната става все по-тъмна, затова потъмня и терминът, с който наричаме некачествените медии – от жълти станаха кафяви. Разликата между двете е, че жълтите издания се занимават с пикантериите около живота на известните в обществото, не зачитат медийната етика и свободата на личността. При кафявите медии непочтеността излиза от всякакви граници, основната им цел е диаболизиране, очерняне на противниците и търсене на сензационност в най- неприличната й форма. Кафявите медии не се занимават просто с подробностите за личния живот на хората – те фалшифицират новини, за да пропагандират политическите цели на собствениците си. Така Радан Кънев се превърна в Рада Д., (според „ПИК“ всички опозиционни политици се оказват гейове), за Лозан Панов и Кристиан Таков „изведнъж“ излязоха милион сведения от гей-средите. Оказва се, че всеки, обявил се „за“ съдебната реформа, набързо се оказва хомосексуален.

Всеки уважаващ себе си потребител на интернет, който обича да е информиран, знае как да избягва мътните кафяви медийни води. За съжаление обаче, кафявите сайтове имат доста стабилна група от читатели, които, подобно на почиващите по българското Черноморие всяка година, плуват във води заедно с кафяви субстанции с неясен произход. Предстои групата на плувците да се увеличи, защото телевизия „ПИК“ неминуемо ще привлече още потребители. На всички е ясно, че въпреки широкото навлизане на интернет и голямото ползване на онлайн медии, телевизията все пак донякъде запазва стабилния си дял от аудиторията. Чрез нея информацията достига по-лесно до реципиентите, благодарение на комбинацията от аудио и визуално предаване. Да не забравяме и факта, че има големи групи от хора – предимно сред застаряващото население и в малките села – които не са потребители на интернет, а телевизията е едно от главните средства, чрез които получават информация.

Увеличаването на потребителите на кафяви медии е едно на ръка. Този проблем  засилва значението на следващия. Който е посещавал сайтовете „ПИК“ или „Блиц“ няма как да не е забелязал, че освен, че сайтовете обожават да слагат етикети „ЕКСКЛУЗИВНО“, „ИЗВЪНРЕДНО“, „КРИЗА“, „УРАГАН“ и др., те имат афинитет и към управляващата партия, и обичат да тъпчат тези, които не я харесват. Статиите за извънземни, кацнали на земята си съседстват с интервюта на политици, давани изключително за сайта „ПИК“ и препечатвани от „Блиц“. Много популярност набра и скандалът с пътуването на Бойко Борисов без официална медийна делегация, при което събитията почти веднага след случването им бяха отразявани във въпросните медии. Въпреки това, премиерът продължава да поддържа тезата, че самият той е жертва на „медийните бухалки“ (най-актуалното име на кафявите медии).

След новината за лицензирането на новата телевизия дойде и тази за оставката на председателя на СЕМ Георги Лозанов. Вниманието веднага бе изместено от конкретния проблем към следствието. Много хора предпочетоха да критикуват Лозанов, вместо да обърнат по- сериозно внимание върху същината на нещата.  

Гореща новина от „ПИК“: „Кой е най-четеният сайт? Вижте неоспоримата класация на "Гемиус" и новите рекорди на ПИК!“ Според статията „ПИК“ е най-посещаваният новинарски сайт през януари 2016. Проверих. Вярно е...

Но подобно на собственика си, Делян Пеевски, „ПИК“ и „Блиц“ са само най-голямата и видима част от проблема. Десетки други сайтове в интернет, макар и с далеч по-малка посещаемост, ежедневно излизат с фалшифицирани новини, най-редовно с цел руска пропаганда и анти-европейска нагласа. След което препечатват статиите сами от себе си и колелото се завърта. А за народа няма проблем да повярва, че „Европа забранява християнското кръщаването на деца“, дори когато статията няма автор, позовава се на грешни документи и съседства със статии от типа на „САЩ пусна две атомни бомби върху Китай“.

Очевидно освен сексуално образование в училищата, трябва да се въведе и медийно, за да не се разболяваме от кафяви болести, защото от тях е по-трудно да се опазим. Ако продължаваме в същия дух, Хънтър Томсън ще се окаже Нострадамус на българската журналистика.