Енигмата "дясно"

Колко пъти в последните няколко дни сте чували за „разцепването на дясното“? В действителност, България най-накрая има една конкретно дясна партия, както и няколко други, които си слагат този етикет или са слагани в това пространство от медиите.

Българските партии трябва да започнат да се етикетират според конкретен набор от идеи, а не според геополитически нагласи и личности. Именно защото някои партии държат повече на морала и идеите, се случва това постоянно деление на „дясното“ (което не е дясно, но ще стигнем и до там). Всяко обединение, при което няма общи идеи, е обречено на неуспех и разпад при липса на по-твърда ръка (справка: НДСВ). Така въпросното „люспене на дясното“ е всъщност добре дошъл процес, който в дългосрочен план трябва да даде на България най-накрая истинска дясна партия, припозната от всички с тези вярвания. Тя трябва да се гради на ценности, а не на компромиси и отбягване на ключови теми.

Разделението на Реформаторския блок – или по-конкретно, напускането на ДСБ и създаването на Нова Република – наред със създаването на Да, България, върнаха дебата за дясното в България. Някъде в този дебат е и ГЕРБ. Какво обаче значи дясното, какво се приема за дясно в България и къде стои всяка от тези партии?

Що е то дясно – по света и у нас

В политологията десните партии са тези, които искат малка държавна администрация, малък контрол на държавата върху бизнеса, свободна търговия и ниски данъци. Към дясното обичайно се добавят и консервативни възгледи, но те не са напълно задължителни. В модерната политика, компасът за дясна партия е Републиканската партия в САЩ, която в момента е на власт, както и Консервативната партия във Великобритания, водена днес от Тереза Мей.

В България нещата не стоят точно така. Левите и десните в България са свързани с геополитически интереси. Така например БСП е лява партия, без значение, че въведе плоския данък (типична дясна политика). Тя е лява партия, защото е близка с Русия. ГЕРБ пък се води за дясна партия, защото е на теория близка с Европа. На практика обаче и двете партии пречат на бизнеса, вдигат данъци и водят лява политика. ГЕРБ могат да спорят за това, но вкарването на „данък уикенд“, предложенията за премахване на втория стълб на здравеопазването, раздуването на администрацията, както и радикалната централизация на България автоматично ги изключва от списъка с десни партии без значение как се наричат те самите.

Кой къде е – Реформаторски блок

Реформаторският блок, подобно на совите, не е това, което беше. От Реформаторския блок си тръгнаха най-активните политици от парламентарната група и въобще в миналото Народно събрание, сред които Радан Кънев, Мартин Димитров, Борис Станимиров и Петър Славов, които основаха Нова Република. В момента там върви продължителна трансформация, защото коалицията бе напусната и от партията НПСД, която се коалира с ДОСТ на Лютви Местан. Сега лицата на РБ са Меглена Кунева, Божидар Лукарски и Петър Москов, който бе изключен от ДСБ.

От месец насам, Реформаторският блок говори за радикално дясна и консервативна промяна. Програмата, която се предлага – връщане на бежанци и въвеждане на мек образователен ценз – показва сериозна промяна в нагласите на коалицията. Въпросът обаче е, че както Кунева, така и Лукарски, Ненчев и Москов, допреди два месеца бяха министри в ключови министерства и не доведоха до никаква промяна в развитието на страната. Нещо повече – Петър Москов, който се заклеваше, че ще разбие монопола на НЗОК в страната, започна да работи в негова полза, което е далеч от всяка дясна политика.

Още по-големият проблем е нагласата на Реформаторския блок към ГЕРБ. Коалицията открито се обяви, че ще се коалира с ГЕРБ и вижда Бойко Борисов като партньор. Тогава защо някой да гласува за РБ, ако гласът му ще отиде в ГЕРБ? Защо просто не гласува за ГЕРБ? За съжаление, в участията по медии на лидерите на РБ, няма журналист, който да е задал този очевиден въпрос.

И тримата лидери на РБ са компрометирани и не оправдаха очакванията за промяна, които им бяха гласувани през 2014 г. Скандалите около турските ваксини, образованието, както и коалицията с „Глас народен“ на Светльо Витков допълнително обричат на неуспех остатъците от коалицията. За момента тя не може да бъде наречена по никакъв начин дясна, защото нейните лидери звучат като хора, които просто биха казали всичко, за да бъдат отново в парламента и няма гаранция, че не предстои поредна смяна на ценностите и хората в блока.

Да, България

Новият проект на бившия министър на правосъдието Христо Иванов – Да, България – е по-странен случай. За разлика от Нова Република и Реформаторски блок, те твърдят, че са "нито десни, нито леви". Разбира се, такъв случай в политиката няма и една партия винаги попада в категоризация. Възможността Да, България да не е нито лява, нито дясна, идва от опасенията, че там има хора с прекалено различни виждания по различен набор от теми.

Още по-сложно става положението, когато сметнем, че те са в коалиция със Зелените и ДЕОС – традиционно леви и крайнолиберални формации. В такъв смисъл, слагането на Да, България сред десните в България може да стане само по линия на геополитически нагласи, като те определено са към Европа. Това обаче не е достатъчно, защото то не показва идеи или ценности.

Според икономическия план на партията, излязъл в събота, тя предвижда изкореняване на корупцията, ускорен икономически растеж, по-малко администрация и прозрачност. Проблемът с партиите, които са против корупцията обаче е, че по начало няма партии, които да са „за“ корупцията. Друг проблем е, че в различни медийни участия, различни членове на партията говорят за различни политики. Засега Да, България определено не може да бъде наречена дясна партия, още по-малко консервативна. Това не е проблем, защото самата партия не иска да бъде такава, но не иска да се нарече и лява, защото в България левите партии се смятат за проруски.

Нова Република

Нова Република се състои от „отцепниците“ от Реформаторски блок, но в действителност са хората, които задържаха всичко хубаво от коалицията. В надпартийното обединение влизат Радан Кънев, Борис Станимиров, Петър Славов, Мартин Димитров, Трайчо Трайков и други. Някои от тях са по-леки в изказванията си, коментирайки, че са „център-дясно“, но повечето политики, предложени от Нова Република – децентрализация на общините, децентрализация на образованието, по-ниски ставки на ДДС за определени стоки, отпадане на данък уикенд, намаляване или премахване на социалните осигуровки за нарочно неработещи и т.н. – показват откровено дясна икономическа политика.

В консервативното пространство Нова Република е по-разнообразна, което не е задължително нещо хубаво. В ДСБ има както консервативно, така и по-либерално крило. Самата политика на ДСБ – основната част от Нова Република – винаги е била повече консервативна, като индикациите от Нова Република, Радан Кънев и Борис Станимиров са, че в това отношение линията ще става все по-твърда.

Въпреки че са най-обвинявани за „люспенето“ на дясното, Нова Република представлява единственият съюз около конкретни идеи и ценности. Надпартийното обединение дава възможност за развитие на една хомогенна партия, която да достига до все повече хора. Особено важно за това е да няма повече безпринципни коалиции на основата на етикети, както и налагането на нови лица, наред с избягването на останалите партии от Реформаторския блок, водени от бивши членове на НДСВ.

Ама защо не се обедините?

Най-често срещаният въпрос в последните няколко дни е „защо всички вие не се обединихте“. Ако не сте си отговорили от текста отгоре, накратко отговорът е един: това са напълно различни партии, съставени от хора с напълно различни виждания и морални ценности. Повечето от тях дори не се харесват и всякакво обединение между тях няма да трае дълго – то е плод на компромиси и ражда разочарования за всички но най-вече за избирателите.

Добър пример за разединението между гореспоменатите партии и личности, дори когато бяха на една страна, е гласуването за съдебна реформа, при което Христо Иванов бе оставен буквално сам на скамейката в Народното събрание, без подкрепа от другите министри от Реформаторския блок, които уж подкрепяха идеите му – Петър Москов, Меглена Кунева, Божидар Лукарски и Николай Ненчев.

За да има обединение, трябва едните да си затварят очите за кражби и гоненето на постове от страна на Божидар Лукарски и Меглена Кунева, а когато се събират, да не си говорят за социална политика с Да, България, чиито учредители са доминиращо зелени или либерални хора.

За да просъществува такова обединение, е нужен моделът на ГЕРБ и НДСВ – в който всичко е обединено около един човек и коментирането на отделни политики е забранено, за да не се разбере, че всъщност партията не е наниз от ценности.

Разочарованието на някои хора идва от това, че двете формации с нагласа да се борят с корупцията - Да, България и Нова Република - не са сами. Това не може да бъде разглеждано като проблем. Напротив, това е крачка напред към един момент, към който всички трябва да се стремим - моментът, в който всички политически партии са против корупцията и парите под масата.

Към момента в България има само едно обединение, което може да твърди, че е традиционно дясно. Това е Нова Република. Останалото са просто лепене на етикети от страна на самите партии и медии. Те показват един много по-голям проблем – счупеният компас на българската политика, която се гради не на идеи, а на личности и любов към Европа или Русия.

За политическата квота във Висшия съдебен съвет

Измененията в Конституцията от декември 2015 – една година по-късно

„За мен членове на парламента никога, никога, никога не трябва да имат присъствие в един съдебен съвет.“ Това заяви бившият румънски министър на правосъдието Моника Маковей в едно от многобройните си интервюта, взети с нея от български журналисти през миналата година, когато съдебната реформа у нас беше сред най-обсъжданите теми в медийното пространство. Маковей е известна с постигнатите значителни успехи в борбата с корупцията сред политическия елит на Румъния в периода 2004 – 2007 г., като тези резултати се основават на дълбока реформа в съдебната власт, реализирана от нея и министерския ѝ екип.  Чрез структурни промени в по-рано създадената Дирекция за борба с корупцията, начело на която стои специализиран прокурор, са инициирани разследвания срещу видни политици,  магистрати и полицейски началници, голяма част от които са доведени до успешен край. Ефективните действия на дирекцията продължават и след оставката на Маковей като министър през 2007 г., като след поемането на антикорупционното ведомство от Лаура Кодруца Кьовеши през 2013 г. са разследвани кметове, депутати, бивши министри, както и бившия премиер Виктор Понта. Заслуга за това има законовата уредба на дирекцията, която е институционално независима от структурите на прокуратурата и полицейските служби в Румъния. Учредяването на аналогично антикорупционно звено в прокуратурата, независимо от главния прокурор, е една от опорните точки на инициативата „Правосъдие за всеки“, която изразява позиции за провеждане на съдебна реформа „по румънски модел“ у нас. 

                                                          

И въпреки че тази гражданска организация успя с много усилия да стигне единствено до изслушване в Народното събрание, през миналата година промени в съдебната система се случиха, но  в далеч по-непретенциозен вид от първоначално предложения. Промените в Конституцията, които предизвикаха широкия дебат тогава, засегнаха преимуществено Висшия съдебен съвет (ВСС) – „правителството“ на съдебната власт, което е натоварено с решаване на нейните най-важни административни и кадрови въпроси и с управлението на имуществото и бюджета ѝ. Той е колективен орган от 25 изтъкнати магистрати, в него участват като членове по право „тримата големи“ – председателите на ВКС и ВАС, както и главния прокурор, и изборни членове в две равни квоти 11-11. Една квота се формира от представители на съдебната система, избрани на съответното общо събрание на съдии и общо събрание на прокурори/следователи. В другата квота – политическата, намират място юристи, които биват излъчени от Народното събрание. 

За да припомня, с промените от 2015 г. Съветът беше разделен на две колегии - съдийска и прокурорска, за да може всяка от тях еднолично да се занимава с кариерното развитие и професионалните въпроси на съдиите и, съответно, на прокурорите и следователите. Съдът и прокуратурата формират заедно съдебната власт съгласно Конституцията, но техните функции и правомощия са твърде различни; това е естествено, тъй като съдията и прокурорът не могат да бъдат абсолютно поставени на една плоскост – прокурорът винаги е страна в процеса, а съдията е независимият арбитър, който е длъжен да зачита по достойнство и едната, и другата страна (най-често от другата страна стои адвокатът). Подкрепени с тези аргументи, промените в основния закон по тази точка бяха приети в оригиналния им вид. За сметка на това обаче с единични изключения депутатите се споразумяха (с мнозинство от над 220 гласа „за“) за различно от първоначално предложеното разпределение на квотите в ВСС. Те останаха равни в цялост, като в съдийската колегия съотношението бе уредено 6-6, а в прокурорската 5-5. Още тогава се появи въпросът дали всъщност има особено значение какво ще бъде разпределението, въпреки че именно то предизвика оставката на министър Христо Иванов, при положение, че политическата квота има такова сериозно присъствие във ВСС. Защо изобщо има представители, излъчени от законодателното тяло, в един орган на съдебната власт и това не противоречи ли на фундаменталния принцип за разделение на властите, който всички добре знаем?  

Деполитизиран Висш съдебен съвет – стъпка към гарантирането на независим съд 

Най-напред – не, политическата квота във ВСС не противоречи на съвременното разбиране за „гъвкаво“ разделение на властите, при което властите освен че взаимно се възпират, са длъжни и да си съдействат и да работят в относителна хармония. Избирането на юристи с високи професионални и нравствени качества за членове на ВСС от Народното събрание е записано в чл.130, ал.3 от Конституцията. Тази разпоредба е обусловена от конституционноправното разбиране, че е необходима ефективна форма на надзор и своеобразно демократизиране на органите на съдебната власт. Теоретично тази постановка изглежда издържана, стои добре в контекста на общата формулировка за това "едната власт да възпира другите" и дава възможност за влияние от пряко избрания от суверена парламент върху иначе изцяло „затворената“ към демокрацията съдебна власт. На същия принцип в съдебния процес по наказателни дела на първа инстанция съдията заседава в колегиум със съдебни заседатели, обикновени граждани, които трябва да са изразители на обществените настроения. Но резултатите, които произвежда тази форма на косвен контрол, поставят под сериозно съмнение смисъла от такова парламентарно участие, което неизбежно генерира политическо влияние в системата на съдилищата и прокуратурите. Съвременната криза на представителството дава своето ярко отражение тук – обществото не  вярва, че народните представители работят в името на общото благо в Народното събрание и съответно още по-малко вярва, че политическата квота във ВСС по какъвто и да било начин представлява обществото в този колективен орган. 

Да погледнем по-конкретно. Най-напред, изискванията за всички изборни членове на ВСС са едни и същи – няма по-специални изисквания за издигнатите от Народното събрание. Това позволява избирането на юристи, които имат партийна обвързаност, въпреки че формално те се отказват от нея с влизането си в Съвета. В момента един от членовете на ВСС е бил преди това народен представител  от ГЕРБ. На второ място, нито политическата квота в цялост, нито нейните представители поотделно не са законово задължени с каквато и да е отчетност пред Народното събрание, което на практика лишава от съдържание теоретичното схващане, че те упражняват някаква форма на надзор. Също така, законодателят не е овластен да изтегли от Съвета някого от избраните членове и да излъчи друг професионалист на негово място – липсват каквито и да било лостове за влияние върху тези личности. На базата на тези основания „концепцията“ за политическата квота във ВСС у нас има нужда от преразглеждане в духа на цитираните думи на Моника Маковей. Всъщност, баналният вече пример с Румъния и тук е приложим - във Върховния съвет на магистратите в Румъния не членуват избрани от парламента юристи. 

Функционалните различия между съда и прокуратурата

Все пак, не могат да бъдат пренебрегнати съществените разлики във функциите, които изпълняват от една страна съда, а от друга - прокуратурата и следствените отдели в нея. Независимостта на съда е основният принцип на неговото съществуване, принцип, който трябва да бъде абсолютен. Прокурорът също трябва да има гарантирана независимост и собствена преценка, но той няма и не може и да има, за разлика от съдията, свободата да следва своето вътрешно убеждение при изготвяне на обвинителния акт. Той е защитник на обществения интерес за справедливост, своеобразен изразител на волята на общността за санкциониране на престъпилия установените закони индивид. Само че обвинителният акт на прокурора, който би трябвало с правни аргументи да протестира срещу извършеното престъпление, представя едната страна в спора, а на обвиняемия са предоставени всички възможни правни средства да оспори това обвинение. Затова в ежедневната си работа прокурорите си съдействат със служителите на МВР в процеса на разследването на всяко престъпление и това е напълно естествено. 

В някои страни взаимодействието между прокуратурата и изпълнителната власт е много по-интензивно, като най-тясна е връзката помежду им в американския конституционен модел, където "министърът на правосъдието" изпълнява функциите на главен прокурор (Attorney General), като той се избира от Президента и е част от неговия кабинет. У нас прокуратурата е част от съдебната власт с цел да не се допусне оказването на каквото и да е  влияние на правителството върху нея, за да не се превръща тя в инструмент за разправяне с опонентите на управляващите. Така парадоксално се оказва, че избирането на част от членовете на прокурорската колегия от парламента е един от малкото способи за въздействие върху безконтролния главен прокурор в контекста на централизираната и силно йерархизирана структура на прокуратурата у нас. Друг въпрос е, че практиката показва тази форма на надзор като напълно неефективна, поне в рамките на сега действащия Висш съдебен съвет. Но определено в българския модел по-скоро има обосновани аргументи за наличие на политическа квота в прокурорската колегия на ВСС. Това в никакъв случай не може да се твърди за съда – излъчени от политиците представители нямат легитимни основания да взимат участие в решаването на професионалните въпроси на съдиите в страната. 

Инспекторатът към  ВСС - маргинализираната институция с голям потенциал

На последно място трябва да се отбележи, че премахването на политическата квота не лишава Народното събрание от всички възможности за влияние върху съдебната власт. С промените в Конституцията от 2007 г. беше създаден Инспекторатът към ВСС, който проверява дейността на органите на съдебната власт, без да засяга независимостта на магистратите. Откакто беше създаден, той не произведе дори малка част от очакваните от него резултати в борбата с корупцията сред магистратите. Но съгласно промените в основния закон от декември 2015 г. ИВСС неговите правомощия бяха разширени. Накратко, Инспекторатът извършва проверки за почтеност и конфликт на интереси на съдиите, прокурорите и следователите, на техните имуществени декларации, както и за установяване на действия, които накърняват престижа на съдебната власт (чл. 132, ал.6 от Конституцията). Главният инспектор и десетимата инспектори се избират изцяло от Народното събрание. За тях също не са предвидени механизми за отчетност или сменяемост при настъпване на определени уличаващи обстоятелства. Затова с подходящите законодателни промени  този орган може да осъществява качествен надзор на съдебната власт, а по-тясната му обвързаност с парламентарното мнозинство може да допринесе за по-активната му роля в евентуалните бъдещи антикорупционни програми. Това взаимодействие трябва да бъде съпроводено със скъсване на институционалната връзка на Инспектората с ВСС, който като един административен орган, съставен изцяло от представители на съдебната система, да продължи да изпълнява заложените в Конституцията функции, без да включва в състава си политически обвързани личности.

Медиите са мъртви, но аз не тъжа

Тъжно е, когато за един мъртвец няма опело или погребение. Тъжно е, освен когато говорим за смъртта на силите, които моделираха мнението на огромна част от населението. Да, може би най-накрая можем да си кажем, че традиционните медии са мъртви. Социологическите агенции пък сами пожелаха да се самоубият, отказвайки да приемат новата реалност, без значение дали говорим за България, Великобритания или САЩ. Хората стават все по-малко шокирани от това, което се случва, а медиите продължават с гръмките си заглавия, докато не останат единствените изненадани. Населението все по-малко се интересува от етикетите, които му се лепят, макар с последния си дъх медиите да опитват отново да сложат етикет „популизъм“ на всичко, което не е съгласно със статуквото. Всъщност какво по дяволите значи „популизъм“ или това е новият „враг на народа“?

Нека си поговорим за онези медии, които убиха всякакъв дебат на идеи и го превърнаха в подхвърляне на етикети. Онези медии, за които има само "професионални политици с опит" и "популисти". Онези медии, които сами изкопаха гроба си и аз нямам нищо против съвсем не по християнски да водя монолог върху него.

Пази докато имаш

През последните две години се случиха един куп неща, които разбиха мита, че живеем в рай. Да, ние наистина живеем в най-мирния период в историята на цялата ни цивилизация, наистина живеем в най-отвореното общество, създавано някога, като включваме в него Европа и Съединението американски щати. Но значи ли това, че сляпо трябва да вярваме на всеки лидер, който твърди, че защитава европейските ценности? Особено, ако тези ценности са коренно различни от европейските ценности, за които се е борил първоначално Европейският съюз. Атентатите в Париж, които скоро навършиха една година, ни показаха, че „лидерите на свободния свят“ не са синоним на „безгрешни хора“. Напротив, точно този мит даде на Меркел и Оланд възможността да грешат. Грешки с цената на човешки животи.

Когато се разбра, че не всеки е съгласен с политиката на Германия (и следователно целия Европейски съюз) – нито тук, нито в САЩ, медийната пропаганда задвижи колелата си. По-силна от всякога, но различна в същността си, зависи къде се намирате на глобуса. В САЩ тя бе насочена към всички, несъгласни с Демократическата партия. Във Великобритания бе насочена към всички, които желаеха да напуснат Европейския съюз. В самата Европа пък бе към всички, които смятат, че слепият либерализъм и премахването на всякакви граници – физически и културни – не е стъпка напред, а скок назад. Скок назад и към годините на съветската пропаганда. Така или иначе, едно нещо свързва всичко – желанието на левите да контролират всичко и страхът им, че тяхното време ще дойде. Малко след атентатите в Париж се роди и модата да бъде лепен етикета „популист“ и „популизъм“ на всичко, което мърда и не следва официалната партийна линия. Малко като на евреин да сложиш звезда, но това не е политически коректен хумор, нали?

Хората вече не слушат. Слава Богу

Ако разбрахме едно от референдума във Великобритания, изборите в САЩ и тези в България, то това е, че хората вече не слушат. Нито социологически агенции, нито медии. След като във Великобритания вестниците вече бяха готови със заглавията „Bremain“, сутринта се оказа по-мъдра от вечерта. След като в нощта на вторник срещу сряда заглавието на Reuters бе “Последни прогнози: Хилари с 90-процентов шанс”, а на сутринта заглавието вече бе „Уолстрийт в шок, докато Тръмп марширува към Белия дом“ и след като дори нашата собствена Цецка Цачева беше разбита по невиждан начин по пътя ѝ към „Дондуков“ 2, то се разбраха три неща: хората не вярват на традиционните политици, които изгубиха връзка с тях. Хората не вярват на медиите, които все по-открито застават на позиции срещу населението. И разбира се: социологическите агенции трябва да се самозакрият. Някога се шегувахме с хвърлянето на боб, но в момента това изглежда като далеч по-надежден вариант.

За край: Стената на срама

Да се направи стена на срама за скандални статии от уж качествени медии е трудно занимание, затова ще направим само кратък списък:

„Ако не гласувате за Демократите през ноември…“ или какво значи да нямаш никаква връзка нито с настроенията в страната, нито с нормални етични норми. Това е единственият пример, който ще да дам от международни медии, но всъщност всичко от този сайт може да послужи за пример. Ако имате любов към глупостите, може да посетите и CNN, които дадоха 99.9% шансове на Хилари Клинтън. Ден преди изборите.

„Който владее медиите“, Терминал 3. След като вече бе ясно, че Доналд Тръмп ще разбие либералния рай в САЩ, българските журналисти не си взеха поука от това, че нищо не разбират от чужда политика. Вместо това веднага се втурнаха да обясняват как медиите са виновни. Ето забавен факт за Ивет Добромирова: Доналд Тръмп беше подкрепен от 26 медии общо, от които само 2 големи. Хилари Клинтън? От над 500.

И разбира се, как да минем без популизма, новата любима дума на всяка либерална медия. Невероятно е как Дневник в над 10 параграфа не успява абсолютно никъде да обясни що е то популизъм, какво е общото между политиките на Фараж, Орбан и Тръмп и как така никой няма вина, а едни 200+ милиона души в Европа и САЩ просто току-така са решили да „яхнат популистката вълна“, каквото и да значи това.

Медиите са мъртви, а предвид качеството им в последно време, няма много, за което да се скърби. Ще ни трябват нови. Или ще си намерим, или ще си направим. Да почиват в мир и наздраве – с надежда, че някога отново ще дебатираме идеи, а не етикети.

Действие и противодействие

"Това не е краят. Това дори не е началото на края. Но може би е края на началото...." – Лондон, 1942 г., Уинстън Чърчил.

"Когато трябва да пеем, ще пеем, когато трябва да правя референдуми, ще правя референдуми, когато трябва да правя секс, ще правя секс." – София, 2016 г., Слави Трифонов.

Сигурно сега се питате, какво общо имат тези два цитата, или "к‘во праи тоя Чърчил, Щъркел, или к’ъв е, до Слави?". Да, на пръв поглед между тези два цитата общо няма. А и между епохите общо няма – та Чърчил произнася тези думи след победата на фелдмаршал Монтгомъри при Аламейн. И за съпоставка - Слави, след референдум, на границата от успеха.

Е да, наистина, дълги години са изминали от онази победа, от жестоката война. И може би, между изказванията общо няма, между личностите също. Единият е признат лидер, доказал се вече политик, другият е някакъв британец (тук сега смях). Единият е водил предаване, с много гости и музика и.... Другият е бил начело на Великобритания по времето на някаква си там  Втора световна, ама отдавна. 

Защо изобщо се прави съпоставка? Когато Чърчил изговаря тези думи, много негови сънародници, много хора по целия свят вярват, че идва краят. Краят на войната, на делението, на дискриминацията. Но Чърчил успява да прозре, че краят е далеч, далеч от неговото време, че макар Германия скоро да капитулира, разделение ще има, и светът няма да бъде единен, както и в последствие става. Че това е само началото.

И днес, десетилетия по-късно, ние сме само в началото. Макар да не водим (все още, може би) световна война, нито да сме империя (Balgariq na Tri moreta), пред нас като нация предстоят тежки времена. Времена съпътствани от много трудности, от вътрешни и външни заплахи. Въпреки високата избирателна активност, обединението около референдума, не следва автоматично победа над разделението. Въпреки че сме единни в случая, ние отново оставаме на различни „фронтове“, макар и не военни. Избори, които затвърждават разделението, вместо да се борят с него. Игри след първи тур, борба за подкрепа - „Р.Р. взима тея на Калфин и ДПС, Ц.Ц. взима тея на Трайчо, делим си националистите.“ Изобщо, за каква победа на единния български народ става въпрос, господин Трифонов?

"Най-добрият довод срещу демокрацията е петминутен разговор със средния избирател"  -Уинстън Чърчил.

Вчера беше направено и още едно разделение. Разделение между „простолюдие“ и „интелигенция“.  Между „средния“ и „несредния“ избирател. И за мен това е престъпление - защото интелектът не се измерва в мерни единици, а родолюбието в интелект.

Колкото и напоследък конституцията да беше поругавана и отхвърляна, защото видите ли, тя, именно тя, лошата конституция е виновна, че хората нямат лев за хляб, не факта, че гласуват за едни и същи задници (ама без никакво извинение), та все пак тя, конституцията, определя равни права. Равенство на човека с трети клас и на този с 15 висши, равенство пред закона, равни права и задължения. Самият Слави се определи от страната на неинтелигентните (не ме изненадва, откровеността и добрата самооценка са страхотни качества, браво!). Защитник на поруганите, заплютите маси, спасител на бедните, самият той бивайки богат. И десет минути след това каза, че трябвало да има образователен ценз за гласуване. (Според него това трябва да бъде минимум средно образование.) Е, добре де, господин Слави, сега нали Вие сте от странатата на, цитирам Ви, „неинтелигентните“, които трябва да строшат оковите на жестоката и тиранична Конституция, а сам слагате ценз на гласуване?

Не ме разбирайте погрешно, аз лоши чуства към водещия нямам. Сам смятам, че българинът трябва да покаже, че нужда от промяна има. Но каква? Ще се опитам да го обясня така,  народно:

Когато ЦСКА-то, (което и от деветте да е), падне,  кого обвинявате - футболистите или правилата във футбола? Или когато свирят срещу Левски дузпа, съдията ли псувате, или неизвестните, измислили правилото.

Или речено по-другояче - когато в гимназията изписвахте по страница с формули, търсейки  „X”-а, и достигахте до грешен отговор, критикуваха теоремите, или критикуваха вас?

Българино, не търси вината във формулата, защото макар и да има нужда от промяна, не тя е причината ти да живееш бедно. Не тя създава корупцията, не тя затваря болници. Защото врагът на Чърчил е бил ясен и именно за това е победен. А врагът, срещу когото те убеждават да се бориш, е илюзорен, не преследвай вятърни мелници.

И още едно последно нещо. 

„Бългaрия е толковa достойнa зa увaжение, колкото бездомно куче!“- думи, приписвани, ако не и изречени от Чърчил. Думи, допълнени от тези, които безброй години тъпчат и унижават българския народ.... За тях аз не искам да губя време. Искам само скромно да кажа следното:

Господа управляващи, България я има от 1300 години, макар и неистово да се опитвате, няма как да я „закриете“, дори с вашите грабителски умения.

Госпожи и господа българи, макар отраснал в бурното време на прехода и на промените, аз съм горд от своята принадлежност. Макар за скромния си житейски път да съм бил разочарован повече от веднъж, аз обикнах мястото, където съм роден. От малък се влюбих в историята, литературата, природата.  Имах възможност да си тръгна, но останах. Бъдете и вие горди, дори в момента България да е доведена до нивото на бездомното куче на Европейския съюз. Бъдете горди с това което е било, независимо от упреците, от критиките. Вървете с гордо вдигната глава по улиците на красивите ни градове, из цялата ни красива родина. Не защото не живеете добре, не защото системно ви грабят. А защото сте повече от тях, защото сте българи, а България я е имало и ще я има. Победете не илюзорните врагове, а преодолейте врага в себе си, само той дели нас, нашата малка родина, от величието. Прескочим ли себе си, прескочим ли послушанието, което ни втълпяват, тогава и само тогава ще има победа, но този момент още не е дошъл, господин Трифонов. Не закони трябва да борим, а хора.

Както и преди толкова много години, след речта на Чърчил, пред сънародниците му британци, така и днес пред нас, българите, предстоят тежки, несигурни времена. Времена, които ще изпитат нас като народ и нация. Но аз вярвам, че дори притиснат в ъгъла, българинът има шанс, защото винаги е бил победител. Не оставяйте двеста и четирийсе или триста задръстеняка, или колкото щат да са, да Ви убедят в друго. Макар и с мъки, ще я прескочим и тая трудност.

"Действие и противодействие — в това се състои сичката история на человечеството. Напред се хвъргат хората затова, за да се върнат утре или вдруги ден назад; а измъкват са назад само затова, за да са съберат със силите си и да прескокнат голямо пространство напред…" - Любен Каравелов

Тия двете сладурани

Владимира Янева (ляво) и Румяна Ченалова (дясно) обсъждаха в разговорите си много факти за случващото се в държавата. Вместо разследване обаче, те бяха заклеймени като "двете каки".

Чували ли сте за „двете каки“? За „Яневагейт“? За изнасянето на информация от страна на съдия Румяна Ченалова? Може и да не сте – не Ви виним. Това, което в повечето държави на запад би било огромен скандал, примесен с десетки оставки – аудиозаписи, доказващи корупционни схеми и политически зависимости – в България не води до нищо съществено, дори когато се отразява от медиите. Каква е причината подобни разкрития да се подминават с лека ръка? Деян Пиралков разглежда защо скандалът е с особена важност. Йоан Запрянов от своя страна разглежда защо той не поражда масов интерес.

Защо обществото трябва да се интересува от записите между Ченалова и Янева? (Деян Пиралков)

Нови разкрития или просто публични тайни, изнесени на светло

От няколко седмици сайтът „Биволъ“ разпространява нови записи от разговорите на Владимира Янева, съдия Румяна Ченалова и адв. Момчил Мондешки – разговори, публикувани от „Биволъ“ под името „Яневагейт“. Тези диалози разкриват нови интересни  факти за развиващите се в България порочни практики и похвати, недопустими за всяко демократично устроено държавно управление, основано на принципа на правовата държава. Те представят пълното срастване между органите на държавната власт, при което решението на всеки един проблемен въпрос е в ръцете на няколко души, които се намират на един телефонен разговор разстояние – напук на всички подробно уредени законови процедури за координация и „общуване“ между институциите. Новите записи детайлизират вече изградената илюстрация, в която присъстват търговия с влияние, тежка корупция, поръчкова журналистика и компроментирани ръководители на съдебните органи. В резултат на своите зависимости, те са лишили българското правосъдие от независимостта му – фундаменталния принцип за неговото съществуване.

Политическо мълчание и медийна незаинтересованост

Изнесените записи, появили се по време на все още действащата международна проверка в прокуратурата от европейски експерти, както и в периода на предизборната кампания, се сблъскват с незаинтересованост от страна на всички политическите партии. Както управляващи, така и опозиционни. Нито един от лидерите на парламентарно представените партии не си позволи да направи изявление за разговорите. Малцина са народните представители, които коментират съдържанието им и само един от кандидат-президентите взе отношение по тях – Трайчо Трайков. Сякаш никой не желае обществото да разбира за крайно тревожните тенденции на всеобхватно подчиняване на съдилищата и прокуратурите на усмотрението на споменаваните в записите „Бойко“, „Делян“, „Сотир“, „Жоро“ и пр. На фона на тези картини Министерството на правосъдието се похвали с приетите през лятото изменения в Закона за съдебната власт, които финализираха съдебната реформа на организационно равнище, и с новите проекти за сериозни изменения в законодателството. Това беше широко оповестено, дори и да не се доближаваше никак до съдебната реформа, за която се говореше в началото на мандата на правителството.

Свидетели сме на нежеланието на всички водещи политици и на мнозинството във Висшия съдебен съвет да коментират разговорите или да изискат инициирането на проверка не по естеството, а по съдържанието на записите. Разследване не бе извършено и преди няколко месеца, няма да се случи и сега. За разлика от преди обаче, „новият сезон“ на „Яневагейт“ се радва на силно ограничен медиен интерес, сведен единствено до някои сайтове извън тясно насочените към юридическите среди интернет страници. Едно от малкото дискусии в телевизионния ефир по случая се разви в интервюто на Лозан Панов пред Антон Хекимян, където председателят на ВКС посочи като лош признак решението на съдийската колегия във ВСС да не отправя питания към главния прокурор за проверка на фактите, които са предмет на разговорите между Янева, Ченалова и Мондешки. И така формулата дава много добре пресметнати резултати -  елитът мълчи, посредниците между него и хората не са особено активни, а гражданското общество или не е наясно изобщо, или само е разбрало, че „нещо пак има скандали в съдебната система“. А това състояние на правосъдието като че ли не се е променяло от твърде, твърде много време.

Защо да се интересувам тогава?

На първо място, защото участниците в тези разговори не са някакви си „две каки“. Владимира Янева е доскорошен председател (административен ръководител) на най-голямото окръжно съдилище у нас - Софийския градски съд. Румяна Ченалова е дългогодишен съдия в търговско отделение на същия съд, изготвила скандалното решение за обявяване в несъстоятелност на френската фирма „Белведере“. За третия участник в диалозите – адв. Момчил Мондешки информацията е оскъдна, но по думите на Ченалова в скорошно интервю, той е доверено лице на Делян Пеевски. И тримата имат всички основания да са наясно със схемите, които съвсем спокойно обсъждат.

Второ, записите не са доказателство за престъпни способи и задкулисие единствено в рамките на съдебната власт. Става въпрос за особено порочни явления, обхванали не само публичната сфера и службите, но и субекти от медийния и банковия сектор, като всички са обвързани в недопустимо тесни отношения на взаимодействие, наложили се като олигархичен модел за всеобхватна доминация над всички обществени отношения в страната.

Трето, тези записи са знакови, защото поставят една солидна разграничителна линия между зависимите от този модел и необвързаните с него лица – „нашите хора“ и останалите, които в повечето случаи „много пречат“ и трябва „да ядат дърво“.  И това че „двете каки“ вече бяха отстранени от съдебната система (с минимални наказания) не дава никакви основания да се говори за заличаване на разкритите, меко казано, неправомерни практики. Техните места ще бъдат заети от други, но все така зависими „професионалисти“.





Хората трябва да ги интересува, но не ги. Запитайте се защо. (Йоан Запрянов)

Стига помпозност, бъдете сериозни

Една от главните причини обществото да не може да се заинтересува сериозно от изтеклите разговори,  е начинът, по който те се поднасят. В България рядко има подобни материали – затова когато ги има, те трябва да бъдат представени с пълна сериозност. Вместо това, наблюдаваме как разговорите биват обявени за „сериал“, който в момента е в третия си сезон, и му слагаме изтърканата наставка „гейт“. Ако се представят като сериал материали, които имат потенциалната сила да променят държавата и модела и на управление, е нормално те да не бъдат приети напълно сериозно. От „Биволъ“ са недоволни от намаляващия интерес към записите, но причините за него се крият и в самото представяне на материалите.

Настрана от медиите, които не се занимават със скандала не само защото е неудобен за властта, но и защото не е рейтингов, отношението на политиците след изтичането на първите показа наяве нещо, което много хора отказват да приемат – обществото в България е наясно с корупцията в страната. До голяма степен, с бездействието си, тя дори се съгласява с нея. Никакви записи между Янева и Ченалова, подслушвания на Цветанов и каквото още пожелаете, не са в състояние да накарат редовия българин да излезе на улицата. И още по-важно – след като излезе, на следващите избори да не гласува за старите познайници. Положението в България е такова, че всеки е наясно какви хора ни управляват и че работата им не е чиста, но какво от това?

Вината на Брюксел

Вече не сме 1989-а година и една публикация може да достигне от София до Брюксел за наносекунда. Всъщност, така и стана преди година. Докато Европейската комисия правеше поредната си проверка в страната, записите вече бяха изтекли. Не последва нищо. Какво впечатление оставя това поведение на Европа спрямо България в гражданите на страната? Същото – положението в България е такова, че дори Европа е наясно какви хора ни управляват, но това е удобно не само на Бойко и Делян, а и на тези над тях. Всякакво желание за бунт в България съответно се изпари.

За да погледнем още по-дълбоко в проблема, ще трябва да се насочим извън София, към селата. За да може България да се промени, трябва да се започне от там, защото повечето избори не се печелят в големите градове, а от структурите в малките общини, където организация имат само големите партии. Не е сигурно дали хората по тези места имат ясна представа дори какво точно е корупция и какъв е проблемът едни „две каки“ да си говорят за това чии са службите за сигурност – на Бойко или Пеевски. Думата „корупция“ е с ясно значение на нещо лошо, но в ума на много граждани на България тя се свързва с хващането на цигари без бандерол на границата, а не с влияние в и без това прекалено сложната ни съдебна система.

В крайна сметка, не можем да хвърлим цялата вина върху медиите в България. Да, в момента скандалът се отразява само от самите „Биволъ“, „Дневник“, „Клуб Z“ и други подобни медии, които стигат до еднотипна група от хора. Не беше така обаче преди година, когато и големите телевизии обръщаха внимание на скандала. В крайна сметка, Борисов реши да принизи записите до бръщолевене на „две каки“, което той не може да контролира. Може би ако такова обяснение е достатъчно на голямата част от българите, първо ще трябва да обърнем внимание на населението, което трябва да реагира, а чак след това на системата, която трябва да променим.

Реквием за един президент: Плевнелиев в думи и действия (част II)

Сценаристът от "Шоуто на Слави" малко преди да скъса снимката на президента.

България започва 2015 г. с ново правителство, което прави сериозни заявки за постигане на висок икономически растеж и подобряване благосъстоянието на населението, които да се реализират в резултат на планирани дълбоки реформи в някои от водещите сектори. Тогава Плевнелиев неведнъж се изказва в подкрепа на повечето от мерките, които новите управляващи предлагат, и от тогава насетне в изказванията му винаги присъстват призиви – на първо място - за полагане на по-сериозни усилия за провеждане на всеобхватна съдебна реформа. Президентът се обявява също и за дълбока промяна и осъвременяване на концепцията за средното и висшето образование, които да допринесат за това младите хора да бъдат по-конкурентни на пазара на труда. Той говори често и за сериозната необходимост от антикорупционно законодателство и реални постижения в борбата с корупцията на най-високо равнище. В изпълнение на ангажиментите на България в НАТО държавният глава инициира разговори и впоследствие постига консенсус сред управляващите за предоставяне на повече бюджетни средства за отбрана и постепенно модернизиране на остарялата техника, с която в момента армията разполага. Целта, заложена от Алианса и подкрепяна от Плевнелиев, е плавно бюджетът на България за отбрана да достигне 2 % от БВП до 2020 г. 
В това направление през 2016 г. са направени няколко сериозни стъпки напред.

Плевнелиев успява да постигне съгласие, макар и крехко, сред политическите сили за провеждането на референдум за изборните правила. В оригиналния вариант въпросите в допитването са три и се отнасят до въвеждането на задължително гласуване, на по-отчетлив мажоритарен елемент в изборните процедури и за въвеждане на възможност за гласуване по електронен път. С не особено ясни аргументи Народното събрание отхвърля първите два от въпросите и провежда референдума с един въпрос съвместно с местните избори през октомври 2015 (въпросът е „Подкрепяте ли да може да се гласува и дистанционно по електронен път при произвеждане на изборите и референдумите?“). На референдума отговор „да“ печели с внушителна преднина, но при 39%-ова активност вотът на гражданите не обвързва народните представители с приемане на решението.

Денят на референдума и местните избори тогава ще се запомни и с масираните хакерски атаки срещу сайтовете на ЦИК, МВР и ГРАО, като малко по-късно и сайтът на президентството се срива. В свое изказване Плевнелиев заявява, че в тези кибератаки съзира много добре организиран опит да бъде дискредитирано електронното гласуване. Той отнася случая към ДАНС и изисква разследване, което до ден днешен не е произвело резултат. Седмици по-късно той дава интервю за британското издание Independent, в което изразява съмнения, че Русия стои зад атаките и обвинява Москва, че „води хибридна война на Балканите“. 

По това време от мандата си Плевнелиев прави и няколко много важни назначения в областта на правосъдието и сигурността. През февруари 2015 г. по предложение на ВСС той назначава за председател на Върховния касационен съд (ВКС) съдия Лозан Панов. Той впоследствие открито изразява реформаторските си възгледи относно съдебната власт и с острите си критики към замесените в скандала „Яневагейт“ и предишното ръководство на Софийски градски съд (СГС). През настоящата година е един от малцината членове на ВСС, които призовават за разследване по добилия печална известност случай с SMS-а, изпратен до премиера от член на съвета. След като новото мнозинство в парламента връща в ръцете на държавния глава правомощието за назначаване на председател на ДАНС, Плевнелиев назначава на този пост Димитър Георгиев, по-рано зам.-министър на МВР в кабинета „Борисов 1“, на мястото на Владимир Писанчев, поставен от БСП и ДПС без много шум след оттеглянето на Пеевски. В сектор сигурност президентът прави още едно назначение - за главен секретар на МВР е посочен Георги Костов, който наследява Светлозар Лазаров, също назначен от предишното правителство. И двете „полицейски“ назначения се осъществяват по предложение на министър-председателя.

Също през миналата година Плевнелиев отново прави изявление от името на България на Общото събрание на ООН по отношение на новия Дневен ред на организацията. Той присъства и на Срещата на върха на страните от ООН в Париж, където е подписано важното споразумение за нова световна политика спрямо климатичните промени. Една от най-забележителните признания, които Плевнелиев получава, е Наградата за европейска личност на годината в Югоизточна и Централна Европа за 2015 г. за своите „изключителни заслуги за стабилизиране и подобряване на отношенията между европейските държави и особено между съседите на Балканите“. За съжаление всички тези важни политически решения и събития, които Плевнелиев реализира по това време, са помрачени от внезапната смърт на най-големия му син Филип през лятото на същата година.

През 2016 г. Плевнелиев предприема повече действия като представител на България на международната сцена. През май в Европейския парламент (ЕП) в Страсбург той произнася „изключително смела реч“ по думите на председателя на ЕП Мартин Шулц. В нея той засяга най-значимите актуални конфликти и събития като гражданската война в Сирия, бежанската криза в Европа, терористичните атаки във Франция и Белгия и, не на последно място, погазването на международното право от Русия с анексията на Крим. Аплодисменти се чуват от залата, когато в коментара си за украинската криза той заявява: “For me Crimea is Ukraine, and for me Ukraine is Europe” („За мен Крим е Украйна и за мен Украйна е Европа“). Въпреки че на европейско равнище тезите, които Плевнелиев защитава в речта си, срещат широко одобрение, ден след речта му бившият председател на БСП Михаил Миков възмутено коментира в интернет, че за пореден път е изпитал „неудобство, че този човек представлява и олицетворява България пред външния свят“. Ето как за българските социалисти Плевнелиев може да бъде срам за българската нация, а в същото време той да получава приветствия за думите си от един от най-видните европейски социалисти Мартин Шулц.

Във вътрешнополитически план Плевнелиев упражнява правото си на вето върху спорните изменения на Изборния кодекс, които ограничават избирателните права на сънародниците ни в чужбина. Бъпреки това ветото му е преодоляно в пленарната зала. Не връща за ново разглеждане измененията в Закона за устройството на Черноморското крайбрежие, но подкрепя исканията на протестиращите граждани да бъдат отменени въведените глоби за къмпингуване на по-малко от 100 м от брега. Той заявява, че ще сезира Конституционния съд по този проблемен въпрос, но не го прави, тъй като съвсем скоро забраната е отменена от парламента. Президентът обаче сезира КС по друг тема - за обявяване на противоконституционност на три от въпросите на инициирания от „Шоуто на Слави“ референдум, като искането му е уважено от съда и въпросите в крайна сметка отпадат. Още преди съдът да се е произнесъл, личността на президента е нагло поругана от един от сценаристите на „Шоуто на Слави“, който в ефир демонстративно скъсва негова снимка, заявявайки, че не знае „защо го наричат този човек президента Плевнелиев“ и че държавният глава е „един политически труп“.

На национално ниво през 2016 г. той започва също и дискусии с политическите лидери за изграждане на нова стратегия за развитие на България до 2030 г., като организира и срещи със студенти за дебат по темата. Застава зад спорното решение на Министерския съвет за издигане на кандидатурата на Ирина Бокова за генерален секретар на ООН, като на среща с нея в Ню Йорк ѝ засвидетелства подкрепата си.  Завърнал се в страната, малко след това той отправя официално обръщение до нацията, с което обявява, че няма да участва в президентската надпревара наесен „поради лични причини“. Съвсем наскоро в може би едно от последните си ТВ участия той призова прокуратурата да провери твърденията на Цветан Василев, които той даде в интервю пред „Капитал“ в Белград, където пребивава от 2 години.

Специално внимание заслужават усилията на Плевнелиев за „нов прочит“ на комунистическия режим у нас, за осъждане на престъпленията на комунистите в страната и категорично отхвърляне на романтичната представа, която се гради за социализма в днешни дни. Той търси това чрез подробното му изучаване в средните училища и организиране на образователни събития, които детайлно да запознаят младите хора с българската история от този период. С името си той застава зад всички реализирани инициативи, насочени в тази посока, и подкрепя усилията на групата народни представители, която отправя петиция до образователния министър Меглена Кунева за включване на определен набор събития от историята на социалистическа България в учебните планове.

Така изглежда приключва мандата на Росен Плевнелиев. Докато получаваше множество покани за официални посещения и акламации от международната общност за действията си като президент, той сякаш не можа да се пребори за общественото доверие и да спечели подкрепата на мнозинството граждани в България. Но със сигурност сега, в края на неговия мандат, е времето да си зададем въпроса каква е желаната от нас фигура, която да бъде обединител на нацията и да ни представлява в международните отношения. Какви очаквания имаме от бъдещия заместник на Плевнелиев? С какво да бъде по-различен от него? Моята надежда е новият президент на страната ни да наследи неговото политическото поведение, способността му да води конструктивен диалог с всички и да заема принципни позиции, от които да не се отмята. Защото Росен Плевнелиев бе като президент всичко друго, но не и просто онзи добре облечен мъж, който на всеки 31. декември, докато ние правим обратното броене до Новата година, стои и ни говори от екрана. 

Списък с наградите и отличията на президента Росен Плевнелиев