7 вредни клишета за Брекзит

Започваме този текст с възмущение както от българските, така и от международните медии, които в продължение на близо половин година умоляваха Великобритания да не напуска, не вярваха, че то ще стане, след което за един ден смениха плочата от „обичаме ви, искаме ви“ на „вие сте пълни глупаци“. Допитването до народа се превърна в популизъм, медиите в обикновени пропагандни канали, а уважението на различното мнение беше напълно зачеркнато. С това наум, пускаме този текст, който е от типа текстове, които изглежда в момента може да видите само в блогове, защото евроскептицизмът е допустим само когато е на теория. (Йоан Запрянов)

Този текст няма за цел да наложи своята позиция, отвъд всякакво съмнение, защото така би повторил грешката на онези, които трябва да критикува. Идеята на текста е да демонстрира, че изложените популярни тези не са нито очевидни, нито безспорни. (Тончо Краевски)

Нискообразовани националисти и пенсионери взеха решението

Не е вярно. Националистите на Фарадж не представляват повече от 10-15 процента от вота. А възрастните хора, които имаха по-голяма тежест при взимането на решението, са същите онези хора, които през 1975 година са гласували с огромно мнозинство (две трети) “за ” членство в Европейската общност. Те не са луди националисти, те са просто разочаровани. Младото поколение, макар и представено като жертва, има нужда от някаква консервативна цедка от време на време. Същата възрастова група (18-24) според други проучвания също така би премахнала монархията, би въвела базов доход за всички, би приела целия имигрантски поток и би вкарала квоти за малцинства в Парламента. И ако се съди по тенденциите откакто свят светува, повечето членове на тази възрастова група ще си променят убежденията, когато станат на 35-40 години.

Британците живеят в миналото

Напротив. Те отдавна са приели, че империята я няма. Европейският съюз е този, който живее в миналото (някъде в 60-те години), когато са били на мода “супердържавите”. ЕС се опитваше дълги години да стане такава, но докато успя и Студената война свърши, супердържавите загубиха смисъла си и новият гарант за свободата и просперитета е многополюсният свят. Независимостта на Великобритания не е изолация, а децентрализация в един нездравословно централизиран модел.

Лирата ще се срине, англичаните ще обеднеят много

Заучени фрази. Спадането на валутата в краткосрочен план ще стимулира износа на Великобритания и то в идеален момент, в който ще трябва да сключва нови търговски споразумения. Освен това, такива поевтинявания и поскъпвания стават непрекъснато, така че важното е какво ще стане в дългосрочен план. Междувременно, това което големите медии не казват е, че еврото пада дори повече.

Великобритания саботираше ЕС, сега той ще се интегрира по-лесно

Първо, не Лондон, а Брюксел лъжеше и усукваше през всички десетилетия на тяхната връзка. Първо обещаваше, че това е само проект за мир, после. че е само икономически проект, после, че е и политически и преди да в Лондон да са се усетили, вече имаше обща валута, централна банка и квоти за бежанци. Не англичаните са били некоректните в тези отношения. Не са и те главна пречка за интеграцията. Главният проблем с нея е, че Западна и Източна Европа все още се развиват в различни посоки и на различни скорости, четвърт век след падането на Берлинската стена.

Великобритания беше незаменима, ЕС ще се дезинтегрира

Тази крайност е също толкова зле аргументирана, колкото предната. Напротив, излизането на британците не показва, че ЕС се дезинтегрира, а че се е интегрирал повече отколкото британците могат да приемат. Икономическата взаимозависимост между държавите, особено в еврозоната е необратима. Великобритания хвана последния влак за излизане, преди такова да стане непосилно за когото и да било. Единственото неотменимо ядро на ЕС са Германия и Франция.

Шотландия ще напусне, кралството ще се разпадне

Ами нека да напуснат. Там и без това има прекалено много социалисти и притеснителна статистика за употребата на наркотици. Шегата настрана, концесиите за прочутите шотландски петролни залежи се държат от компании, базирани в Лондон. Въпросът с Шотландия е идеологически, но настрана от това, те наистина не са голяма загуба. Чуха се и коментари относно Северна Ирландия, Уелс и Гибралтар. Там националната идентичност е или неразвита или непризната и едно евентуално отцепване може, за разлика от шотландското, да приключи много бързо с военна интервенция и да се получи нов „Фолкландски ефект”.

Великобритания и ЕС скъсват цялостно и окончателно

Въпреки заканите на Юнкер и Шойбле „подавайте си молбата за напускане по-бързо”, това няма да стане. Първо, договорът е достатъчно ясен, че процедурата хипотетично няма как да трае по-малко от няколко години. Второ, като мине емоционалния момент, европейците и британците няма защо да не се договорят за икономически съюз като ЕС – Швейцария. Никой не иска големи икономически трусове във време на други сериозни заплахи. Също така Великобритания значи прекалено много за Европа, за да се ограничи на островитяните правото на свободно движение. Така че не е дошъл краят на нищо, нито е настъпил апокалипсис. Както е написано и по-горе – независимостта не е изолация.

Терзин Калийски или Поетът в пияната тълпа

Винаги ми идва да пиша в най-неподходящия момент, когато хем съм затрупан с работа, хем нищо значимо не се е случило. Или иначе казано, ако Апокалипсисът е във вторник, в сряда Ной пуска голямата рибарска лодка, в четвъртък деветте ЦСКА-та влизат в А група, то аз ще пиша в петък. Но такава е и тя музата, отвеяна, като спортен журналист по БНТ.  И понеже "човек като си знае какво му е, само аз си знам какво ми е", скромно ще се опитам да предам на мен "кво" ми е.

В разгара на европейското и лятната есен (впрочем днес валя само два пъти), общественото внимание на интересуващия се българин бе грабнато от нещо различно от футболното кълбо.

В България изненадващо все още има хора, които четат (които не само го могат, но и го практикуват!). Поради тази причина имаме и няколко дузини издателства. Едно от които, щеш-не щеш ли, е и моето любимо издателство, защото издава юридическа литература, пък и е на удобно място. Та така де, в последната седмица се разигра скеч, лек словесен спаринг, между издателството и "златното перо" на българската литература, Терзин Калийски, за когото леля Мая от четвъртия етаж не беше чувала преди да се появи пиян рисуващ по къщите на детски дом и да заспи в национален ефир с бутилка вино в ръка. А и въпреки това, пак скоро ще го забрави.

Като средно интелигентен представител от "новите млади", аз макар и недетайлно съм запознат с художествения стил и лекото грациозно писане на Терзин Калийски - "Златното перо" се носи в редовете на поезията, така както камата на юбилея си, който, погледнат от птичи поглед, приличаше на движещи се бидони за зеле с еднакви фланелки (с изключения). Но обратно към Терзин. Очевидно от издателството, от неразбиране на творчески гении (шегувам се; има само един гений и това е той), отказали на Терзин последния проект. Казали му, че няма да издават нещо вече пускано. Абе накратко по български: „Господин К., да ни седнете на к-то“.

И това довело до гнева на поета, един съвременен Ботев. Сходството между личностите е на много нива, например:

Ботев – често пъти преследван от полицията, инициатор на революционни идеи, милеещ за свободата на България.
Калийски – преследван от полицията, инициатор на дребен огън (иначе казано плам) на площада.

Ботев – гений, неповторим стил на писане.
Калийски – непоправим стил на правопис и пунктуация. Извън всякакви рамки. Човекът абстракция.

Абе, общо взето една и съща личност, пренесена във времето.

Та, целия тоя скандал  разтърси личността на модерния четящ българин и най вече  разтърси личността на модерния български поет Терзин. Но малко хора изобщо се заинтересуваха за драмата на Терзин, понеже все още Съдебен спор е в ефир. Шоу, където хората се съдят, пред абсолютно истински съдия, а който твърди, че има липсващо звено в еволюцията, явно не е гледал предаването.

А в същото време, някъде по етажите на оная хубавата сграда в центъра на София, нашите момчета, "пулитицитье", #кой, #кои и #тесамите, може да дръпнат още два, три милиарда заемче. Я евро, я лева. Да си имат. За джобни. Защото както казва чичо Гошо, мъжа на сестрата на съседката от четвъртия етаж: "ни знам и ни ма интересува!". Приоритети.

Та така, днеска отново нищо не се случва, пък утре кой знае, може Терзин да пресече Дунава, по пример на своя предшественик, само дано не се връща. Ама той Божинката Валеринов си го е казал: "човек като си знае какво му е, само Терзин Калийски си знае кво му е!".

Пустите площади и вината за тях

Сега площадът е пуст. Онзи ден минавах по него и ми е трудно да си представя как преди едва три години (за някои е „едва“, за други е „цели“) този площад беше изпълнен с хора и емоции. Снимките от онези протести все още се ползват из всички медии – дори са на корицата на страницата ни – просто защото са толкова впечатляващи. Но нека не се лъжем – протестите не постигнаха почти нищо. И още повече – нека не ставаме от хората, които живеят в миналото. Защото нали точно срещу тях протестирахме?

С поглед в реалността
През 2013-а година не бях сред редовните протестиращи, просто защото все още не бях развил такъв интерес към политиката и обществото в България. Ходех на протестите предимно от омраза към БСП и заради прекрасната гледка на хиляди хора, които са обединени. Всъщност хората тогава бяха щастливи. Парадоксално, но тогава я имаше надеждата във въздуха, протестите не бяха просто протести, а социални събития, на които можеш да идеш, да се видиш с приятели и да пиете някоя бира в горещите дни. И междувременно да повикате малко срещу омразните комунисти. Надеждата бе брутално потъпкана от апатията на управляващите и след това доубита от преизбирането на Бойко Борисов за втори мандат. Коалициите и партиите, създадени по време на протестите пък, обраха протестния вот и след това набързо забравиха за хилядите по площадите, предизборните си обещания и всякакъв морал и чест.

Ако питате Протестна мрежа, протестите са продължили над 400 дни. Това са глупости. Протестите продължиха максимум месец-два, след което просто имаше някакви десетки души, които си крещяха и, като минаваха хора, им викаха „хайде пак да се съберем толкова, като през лятото“. Това не го казвам с лошо, защото честно казано в определени моменти все още се възхищавам на тези хора. Но от друга страна, точно тези хора убиха тежестта в посланията на протестите – и тези през 2013-а година, и тези през всяка следваща.

Как #КОЙ стана просто дума
Две години след протестите, от Протестна мрежа разлепиха плакати из цяла София: „Помните ли 14 юни 2013? #КОЙ още е сред вас“. Отново се връщаме на темата за любовта към миналото, но и не само. Обществото, което определено не харесва нито Делян Пеевски, нито обръчите от фирми на ДПС (въпросният модел КОЙ), показа нулев интерес към призивите на Протестна мрежа. По-късните осветявания на Съдебната палата и Народното събрание изглеждаха по-скоро тъжно, отколкото като нещо, което да вдъхва надежда и да показва, че духът за борба със статуквото е жив.

Защо? Защото всички тези думи – КОЙ, Пеевски, протестиращи, реформи… всички те бяха изгубили тежестта си. Не смисъла, но тежестта си. Станаха думи, които се споменават всеки ден, по хиляда пъти, във всички медии, от всички и за всичко. По едно време просто на никого не му пука. Ако започнем да използваме думата „зарядно“ вместо думата „здравей“, за два месеца никой няма да помни какво е било значението в началото. Думата „протестър“ пък се превърна направо в отрицателен термин, родиха се и „грантаджиите“ – всичките тези глупости, заради които всеки път трябва да обяснявам, че никога не съм взимал пари, за да протестирам. Трудно ми е да реша, но го има варианта, в който протестите в дългосрочен план по-скоро навредиха на обществения дух.

Да приемем провала с гордо клюмнала глава
Правителството на Пламен Орешарски не падна заради протестите. И всеки, който смята другояче, или е заблуден, или си приписва заслуги. Така например преди няколко месеца едно от лицата на Протестна мрежа беше в трамвая и се караше с една жена. Тя го попита „а вие какъв сте“, а той ѝ отговори „аз съм свалял правителства!“. Но това са просто глупости. БСП подадоха оставка, когато вече всички карти бяха наредени, след цяла година на власт, при положение, че бяха наясно, че при оставката им ги чакат катастрофални изборни резултати. КТБ вече беше разрушена, а следващият премиер се оказа от старо по-старо лице.

Всичко това само даде възможност на всички, които искат да се подиграват с Протестна мрежа, да го правят свободно. „За това ли протестирахте? За да дойде пак Бойко ли?“ е редовен въпрос към всички нас, които протестирахме. И е ясно, че не сме протестирали за това, но е също толкова ясно, че през есента на 2014-а година, когато Борисов сформира второто си правителство, всички бяха уморени.

Тежкото бреме на протестите
След лятото на 2013-а година имаше още много поводи за протести, някои от тях дори по-важни. Може би най-важна беше темата за съдебната реформа, но и тогава се събирахме по една шепа хора. Две години след големите протести, обществената енергия беше все още изсмукана.

И може би по-лошо – когато реално се събираме някаква по-голяма бройка хора, вместо да се фокусираме върху темата на протеста, се започва с едни безкрайни тиради за „ченгесаро-мафиотщината“, „всеки ден ще е така до победата“, обикаляния до централите на БСП, ДПС, Министерството на културата и каквото друго се сетите. Само се замислете какво е да обясниш на преминаващ човек, който пита за какво протестирате, че настоявате за съдебна реформа. А хората пред теб крещят по Вежди Рашидов.

Протестите от 2013-а година са както скъп спомен, така и основният виновник за смъртта на културата на протести, която можеше да дръпне България напред. Вместо това, тя направи гражданите апатични и им отне цялата надежда, че нещо може да се промени.

Сега площадът е пуст и ще си остане такъв още дълго време. И няма кой друг да виним, освен нас самите.

Слави се самозабрави

След секунди Филип Станев ще скъса снимката на държавния глава в национален ефир

Слави Трифонов безспорно намери начин да е топ-тема на всекидневните разговори на българите в продължение на цяла година. От една страна с концерта си в края на миналата година, от друга страна с референдума, който е насрочен за тази есен. И в двата случая може да се каже, че разговорите за тези събития бяха с положителна нотка, но не същото можем да кажем за проявата на изключително лош вкус, направена преди дни в „Шоуто на Слави“. Тогава в национален ефир от сценаристите на шоуто беше скъсана снимка на Росен Плевнелиев, който, харесван или не, все още е президент на Република България.

При концерта на Слави от миналата есен противопоставянето беше между това дали събитието е „чалга“ или не, но все пак по-голямата част от хората са склонни да се съгласят, че бе добре да се покаже възможността националния стадион да бъде напълнен и от български изпълнител. При референдума има множество и различни мнения – дали това е популизъм, какво ще стане, ако всички гласуват с „да“ по всички точки, дали пак трябва да се задават вече гласувани въпроси, дали това не е първата крачка към влизането на Слави в политиката и т.н.

Всъщност всички тези точки заслужават свои отделни дискусии и статии. Но общото мнение за културата на референдумите в България е положително и не е сигурно доколко хората се радват конкретно на референдума на Слави или на идеята, че народът решава пряко каквото и да било. Вероятно отделна статия заслужава и нестихващата актуалност на Слави, поддържана от все още високите му телевизионни рейтинги след десетилетия на екран.

Това, което обаче на момента трябва да бъде осъдено, е поругаването на президентския пост. Защото докато Росен Плевнелиев е президент, той е преди всичко изпълняващ длъжността си и чак на второ място Росен Плевнелиев като личност. Представете си го така – ако подобно нещо се случи в САЩ, дори най-върлия тексаски републиканец ще скочи веднага. Не защото харесва Обама, а защото Обама е на първо място държавен глава и представител на американската нация и чак на второ място отделната персона Барак Обама.

Политически труп…?
Екипът на Слави побърза да окачестви Росен Плевнелиев като „политически труп“. Странен израз по адрес на човек, който само преди дни обяви, че няма да се кандидатира за втори мандат като президент. В такъв смисъл, Слави и екипът му се опитват да си правят PR върху човек, който скоро няма да е политически труп, но ще е политически пенсионер.

Може да се приеме, че Росен Плевнелиев стана толкова удобна мишена за всички, които искат да си направят реклама на чужд гръб, че Слави бърза да си направи една последна, преди да му свърши мандата. Или поне така изглеждат нещата. Президентът през целия мандат се показва като прекалено възпитан за българската реалност човек, който никога не отговаря на нападките срещу себе си и плаща цената за това.

И макар не всеки да е съгласен с президентската реторика и действия през мандата, беше странно да се види подобен жест в „Шоуто на Слави“ дни след като Плевнелиев обяви, че няма да се кандидатира за втори мандат – защото това е почти нечувано в рамките на България. Това последно действие, наред с организирането на референдум, връщането на немалко закони чрез вето и цялостен показ, че президентският пост не е толкова „за красота“, колкото се смята, би следвало да бъдат достатъчни, за да бъде един президент окачествен най-малкото като достоен. Но изглежда, не и в случая.

А какво точно иска Слави?
Забавно е, че много от последните действия на Слави могат да бъдат посрещнати с фразата „е нема такава държава“ – която уж е негова реплика. Росен Плевнелиев реши да даде някои от въпросите към референдума на Слави на Конституционния съд, което е логична стъпка в една правова държава, каквато Слави от край време твърди, че трябва да сме. И подобно действие не трябва да води до късането на ничии снимки в ефир.

Такива действия само затвърждават мнението, че Слави ще влезе в политиката – въпрос, който с времето се измени от това дали ще влезе, до това кога ще го направи. Но и с подобни действия Слави си играе с огъня и рискува да загуби инерцията си. Жестове като този преди дни могат да се тълкуват в най-добрия случай като „скандални“, но в същността си те са евтина сензация с много повече негативи спрямо президентския пост, отколкото дивиденти за когото и да било.

Рискът пред Слави е с всички тези игри не само да стане скучен и малко по малко да загуби сензационния ефект на кампанията за референдума, но и да се раздели с много от потенциалните си гласове – стотиците хиляди подписи (или съдби по негови думи), които според него желаят промяна. Тази промяна обаче не е задължително да носи лицето на Слави и екипа му и най-вече – би било тъжно, ако в представите им за промяна влиза поругаването на институциите, които те толкова усърдно повтарят, че липсват в България.

Патриотизмът не е за простолюдието

С този предговор целя да обясня какво имам предвид с думата „простолюдие” в настоящия текст и да избегна възможността някой да се обиди. Обратно на речниковия предразсъдък, простолюдието, което аз имам предвид, не е категория, в която автоматично попадаме според доходите си, социалния си статус или мястото си на раждане. Бедните, работниците или родените в провинцията не са простолюдие, а богатите, държавните служители/бизнесмените или родените в София не могат да претендират да са априори някакъв елит. У нас поначало е трудно, за когото и да било, да претендира, че е част от елита в цивилизования смисъл на думата, тъй като не е лесно да бъде различен такъв.

Ерата на масовата грамотност е трябвало, поне на теория, да сложи край на разделението между висшите и нисшите класи в образователно отношение. Поради това днес битува митът, че макар и все още да се делят по отношение на богатство и обществено положение, елитът и простолюдието имат еднакъв достъп до грамотност, в такъв смисъл, че елитът не може да използва своята образованост за да надхитрява и контролира простолюдието тъй лесно. Хората би трябвало да могат да четат законите и да се възползват от законовите си права, от различни икономически облаги, да се запознават от медиите с политическия живот, да гласуват и да бъдат пълноценни членове на обществото.

С усложняването на обществения живот в условията на либерална демокрация обаче, критериите за „грамотност” трябва да се променят. Четмото и писмото вече не гарантират информиран и себеполезен избор сами по себе си. Избиращият трябва да умее да анализира прочетеното и чутото, да е запознат с много подробности от контекста, да вижда през завесата на манипулациите – от невинните рекламни манипулации на които може да стане жертва в магазина до сериозните политически манипулации в медиите, които влияят на това как ще гласува и в какви идеали ще вярва.

И така, за целите на този текст приемаме, че простолюдието, това е онази част от обществото, която: се поддава на евтина реклама; вярва на всичко което чете в „медиите” като Брадва, Секира, Бултаймс и пр. за Путин и оръжието на страшния съд, забраните за кръщенета в ЕС и пр.; има къса потребителска и политическа памет – например няма да спре да пазарува в даден магазин защото продуктите не се отговаряли на рекламата или обслужването е било лошо и няма да спре да гласува за дадена партия въпреки че лидерът ѝ говори точно обратното на онова което е говорил миналата година. Тоест простолюдието са всички онези хора, които дори да четат и пишат, не са грамотни в съвременния смисъл на думата.

В контекста на усилените опити на някои политически сили да изиграят „патриотичната карта” в последните месеци, а и на този светъл празник, редно е да се запитаме - възможно ли е въобще простолюдието да бъде патриотично? Този въпрос изглежда смешен на пръв поглед. От една страна либералите и социалистите, от друга псевдопатриотичните лидери, отдавна ни внушават, че простолюдието е патриотично по своята природа, а и патриотизмът е простонародна идея. С различен аргумент, разбира се – либералите и социалистите с аргумента, че те - като интелектуалния елит за който се смятат – не са патриоти и осмиват патриотизма, следователно той не принадлежи на образованите и начетените хора. В това разсъждение има най-малко две логически грешки, но с тях може да се занимая друг път.

Патриотарската върхушка от своя страна вади аргумента, че понеже патриотизмът се обявява за защита на интересите на нацията, то колкото по-средностатистически член на нацията си, толкова по-голям патриот си, защото си най-близо до нейните проблеми и най-добре ги разбираш. Тук логическите грешки май са даже три, но с тях никога не бих се занимавал, защото онези към които ще адресирам обяснението са неграмотни не биха могли да го разберат. Вместо да изобличавам грешките на неговите противници, ще оставя патриотизмът сам да говори за себе си и така ще стане ясно защо той не е свойствен на простолюдието – тъкмо напротив.

Най-напред нацията (по Хердер) не е едноизмерна концепция. Простолюдието вижда нацията като сбор от хора, живеещи на една територия с едно правителство, като добавя и други краски като дълга и славна история например – за да може веднага да изключим американците разбира се; по простлюдному, те не са истинска нация, защото съществуват от някакви си 240 години, а украинците също никаква нация не са, защото не са били на три или на тридесет и три морета като България и Русия.

А нацията всъщност е едно надличностно, надобщностно и дори надисторическо явление – тя се състои от всички свои минали, настоящи и бъдещи членове – част от нацията е Ботев, част от нацията са и неродените ни деца. Затова настоящите членове на нацията имат дълг пред завета на мъртвите и са длъжни да осигурят свобода и благополучие за онези дето предстои да се родят. Простолюдието разбира донякъде първото, но живее според него само колкото да си татуира Ботев на гърба, тоест усеща че дължи някакво уважение, но не знае как да го отдаде. Второто му е съвсем непонятно – той уж иска бъдеще за децата си, но всичките му действия са егоистични и ориентирани към него самото. Имал съм разговори с такива хора, опитвал съм да им обясня, че това, което говорят патриотичните партии не е патриотично, когато разговорът стане твърде неудобен или сложен за тях, те прекъсват разговора с нещо от типа на: „Виж, аз просто искам да живея добре”. Те не могат да се борят и да изграждат никакво бъдеще за нацията, защото не могат да си го представят и така евентуално да му се поставят в служба.Освен че не се подчинява на времеви граници, нацията не влиза и в географски граници. Въпреки че народът е свързан със земята, нейното напускане не откъсва личността от нацията. Българите в Македония, останали в пределите на Османската империя, не са били „изключени” от България. Стефан Стамболов например е преговарял непрестанно със султана да се подобри положението им, давал е и държавни пари за строеж на български училища в Македония. Ако го беше сторил днес обаче, щяхме да четем заглавия в Брадва: „Стамболов е туркофил, пие си мастиката със султана” и „Стамболов харчи парите ни в чужда държава”.

Същото важи за днешните български емигранти. Да ги запазим като част от българската нация, да ги мотивираме да се връщат и да им осигурим възможност да гласуват би трябвало да е приоритет номер едно за всеки патриот. Да ги заклеймяваме като родоотстъпници и бегълци, и да им пречим да гласуват означава да откъснем живо месо от тялото на нацията - престъпление. Дори няма да е прекалено ако кажа, че едновремешното ВМРО на Тодор Александров и Иван Михайлов щеше моментално да издаде смъртни присъди на всички гласували в подкрепа на последния изборен кодекс.

След това – нацията може да побира в себе си повече от един народ в етнически смисъл, стига да е културно единна. На простолюдието е насадена (главно през 80-те години) една нелогична и исторически безпочвена омраза към българските турци. Омразата е елементарна и лесно смилаема идея, затова трудно ще я излекуваме в скоро време. Простолюдието я избира пред далеч по-трудната за схващане (но затова пък истински патриотична) истина, че с българските турци живеем на една земя и в едно общество от стотици години, обменили сме обичаи и езикови единици, споделили сме исторически радости и несгоди. С тях сме ако не напълно, то поне наполовина национално свързани и връщане назад от това няма – освен чрез насилственото им откъсване от тялото на нацията, което както бе казано по-горе е престъпление.

Друга основна патриотична концепция, която е прекалено сложна за простолюдието е правилото, че нацията е на първо място за нас измежду другите нации. Звучи изключително просто, но опитът показва че масовият псевдопатриот би се поставил на подчинение на Русия или друга „братска държава” и би ѝ доверил задачата „да ни освободи” от нещо си. Това безумие, че народите имат братя е измислено от съветската пропаганда – то тогава е имало и такова нещо като „афганистанският братски народ”, но никой нормален човек не го вярва, нали? Русофилията и русофобията вече са друго нещо, то съществува отпреди комунизма и не е винаги в разрез с патриотизма. Има най-малко два вида русофили - такива които желаят да служат на Русия и русофили, които искат България да гледа на изток в рамките на иначе независимото си развитие. Русофил например е генерал Иван Колев, който без да се колебае се е сражавал с руснаците през Първата световна война и нему принадлежат думите „Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България”. Тази разлика е сложна и концептуална, тя никога не е била понятна за простолюдието – докато в градовете настроенията са били негативни спрямо Русия по време на войните, в малките населени места хората са недоумявали и са продължавали да пазят топли чувства към освободителката.

И последния сложен аспект на патриотичната идея, който на простолюдието не е писано никога да разбере е, че нацията не се обича защото е най-добрата във всичко или дори в едно нещо, а просто защото е твоя. Защото (пак по Хердер) в нея е духът, който може да направи членовете ѝ щастливи, когато те ѝ принадлежат и тя им принадлежи. Простолюдието може да обича нацията само ако тя е най-старата (ако не бяхме на 1300 години нямаше да сме достойни за обичане един вид), най-голямата (непосилно за нас, затова често залитат към освободителката) или най-силната (затова особено много се тачат историите са големите ни военни победи от миналото, а днес се залита пак в орбитата на освободителката). Нацията трябва задължително да има някакво древно и магическо призвание, което простолюдни пророци като Ванга, Дънов и Людмила Живкова да разкрият самото простолюдие, за да може то да обича само себе си. В противен случай би се самопрезирало както презира и другите народи. Простолюдието вижда историята едноизмерно, в нея има или само победи и слава или само поражения и позор. Простолюдието се бие в гърдите заради победите на Крум, но не може да сведе глава преди загиналите в Балканските войни или дори пред жертвите, които даваме в днешните войни. Особено позорно беше, когато хората злорадстваха на смъртта на българските войници в Кербала (изключително достойно сражение), понеже мисията била „натовска” и така им се падало. Простолюдието не стои докрай зад героите си – то ги изоставя в първия момент на слабост, защото не разбира идеята за заедността в добро и лошо и се кланя само на силата.

И така, замислете се, наистина ли патриотизмът е зрелище за масите? Не, патриотизмът винаги е принадлежал на елитите, на една определена класа образовани хора. Тези елити у нас са били многократно унищожавани през вековете и днес сме в бавен и болезнен процес на изграждане на нов патриотичен елит. Ляволибералната интелигенция не може да бъде елит, защото тя презира елитаризма. Но днес тя с радост заявява, че патриотите са врагове на свободата и демокрацията, сочейки с пръст хора, които са евтино и неубедително преоблечени като патриоти. Те от своя страна с радост петнят патриотизма, докато задоволяват личен интерес. А не са ли това онези патриоти от стихотворението на Ботев? “Патриот е - душа дава...”. Може би тези самозванци не са толкова ново явление. Те винаги са паразитирали върху всеки режим, служили са на всяка зла сила, хранили са се от ръката на кой ли не.

Но историята е запомнила Ботев, а не тях, нали?
Веднъж сме ги победили, ще ги победим пак.