Медиите са мъртви, но аз не тъжа

Тъжно е, когато за един мъртвец няма опело или погребение. Тъжно е, освен когато говорим за смъртта на силите, които моделираха мнението на огромна част от населението. Да, може би най-накрая можем да си кажем, че традиционните медии са мъртви. Социологическите агенции пък сами пожелаха да се самоубият, отказвайки да приемат новата реалност, без значение дали говорим за България, Великобритания или САЩ. Хората стават все по-малко шокирани от това, което се случва, а медиите продължават с гръмките си заглавия, докато не останат единствените изненадани. Населението все по-малко се интересува от етикетите, които му се лепят, макар с последния си дъх медиите да опитват отново да сложат етикет „популизъм“ на всичко, което не е съгласно със статуквото. Всъщност какво по дяволите значи „популизъм“ или това е новият „враг на народа“?

Нека си поговорим за онези медии, които убиха всякакъв дебат на идеи и го превърнаха в подхвърляне на етикети. Онези медии, за които има само "професионални политици с опит" и "популисти". Онези медии, които сами изкопаха гроба си и аз нямам нищо против съвсем не по християнски да водя монолог върху него.

Пази докато имаш

През последните две години се случиха един куп неща, които разбиха мита, че живеем в рай. Да, ние наистина живеем в най-мирния период в историята на цялата ни цивилизация, наистина живеем в най-отвореното общество, създавано някога, като включваме в него Европа и Съединението американски щати. Но значи ли това, че сляпо трябва да вярваме на всеки лидер, който твърди, че защитава европейските ценности? Особено, ако тези ценности са коренно различни от европейските ценности, за които се е борил първоначално Европейският съюз. Атентатите в Париж, които скоро навършиха една година, ни показаха, че „лидерите на свободния свят“ не са синоним на „безгрешни хора“. Напротив, точно този мит даде на Меркел и Оланд възможността да грешат. Грешки с цената на човешки животи.

Когато се разбра, че не всеки е съгласен с политиката на Германия (и следователно целия Европейски съюз) – нито тук, нито в САЩ, медийната пропаганда задвижи колелата си. По-силна от всякога, но различна в същността си, зависи къде се намирате на глобуса. В САЩ тя бе насочена към всички, несъгласни с Демократическата партия. Във Великобритания бе насочена към всички, които желаеха да напуснат Европейския съюз. В самата Европа пък бе към всички, които смятат, че слепият либерализъм и премахването на всякакви граници – физически и културни – не е стъпка напред, а скок назад. Скок назад и към годините на съветската пропаганда. Така или иначе, едно нещо свързва всичко – желанието на левите да контролират всичко и страхът им, че тяхното време ще дойде. Малко след атентатите в Париж се роди и модата да бъде лепен етикета „популист“ и „популизъм“ на всичко, което мърда и не следва официалната партийна линия. Малко като на евреин да сложиш звезда, но това не е политически коректен хумор, нали?

Хората вече не слушат. Слава Богу

Ако разбрахме едно от референдума във Великобритания, изборите в САЩ и тези в България, то това е, че хората вече не слушат. Нито социологически агенции, нито медии. След като във Великобритания вестниците вече бяха готови със заглавията „Bremain“, сутринта се оказа по-мъдра от вечерта. След като в нощта на вторник срещу сряда заглавието на Reuters бе “Последни прогнози: Хилари с 90-процентов шанс”, а на сутринта заглавието вече бе „Уолстрийт в шок, докато Тръмп марширува към Белия дом“ и след като дори нашата собствена Цецка Цачева беше разбита по невиждан начин по пътя ѝ към „Дондуков“ 2, то се разбраха три неща: хората не вярват на традиционните политици, които изгубиха връзка с тях. Хората не вярват на медиите, които все по-открито застават на позиции срещу населението. И разбира се: социологическите агенции трябва да се самозакрият. Някога се шегувахме с хвърлянето на боб, но в момента това изглежда като далеч по-надежден вариант.

За край: Стената на срама

Да се направи стена на срама за скандални статии от уж качествени медии е трудно занимание, затова ще направим само кратък списък:

„Ако не гласувате за Демократите през ноември…“ или какво значи да нямаш никаква връзка нито с настроенията в страната, нито с нормални етични норми. Това е единственият пример, който ще да дам от международни медии, но всъщност всичко от този сайт може да послужи за пример. Ако имате любов към глупостите, може да посетите и CNN, които дадоха 99.9% шансове на Хилари Клинтън. Ден преди изборите.

„Който владее медиите“, Терминал 3. След като вече бе ясно, че Доналд Тръмп ще разбие либералния рай в САЩ, българските журналисти не си взеха поука от това, че нищо не разбират от чужда политика. Вместо това веднага се втурнаха да обясняват как медиите са виновни. Ето забавен факт за Ивет Добромирова: Доналд Тръмп беше подкрепен от 26 медии общо, от които само 2 големи. Хилари Клинтън? От над 500.

И разбира се, как да минем без популизма, новата любима дума на всяка либерална медия. Невероятно е как Дневник в над 10 параграфа не успява абсолютно никъде да обясни що е то популизъм, какво е общото между политиките на Фараж, Орбан и Тръмп и как така никой няма вина, а едни 200+ милиона души в Европа и САЩ просто току-така са решили да „яхнат популистката вълна“, каквото и да значи това.

Медиите са мъртви, а предвид качеството им в последно време, няма много, за което да се скърби. Ще ни трябват нови. Или ще си намерим, или ще си направим. Да почиват в мир и наздраве – с надежда, че някога отново ще дебатираме идеи, а не етикети.

Действие и противодействие

"Това не е краят. Това дори не е началото на края. Но може би е края на началото...." – Лондон, 1942 г., Уинстън Чърчил.

"Когато трябва да пеем, ще пеем, когато трябва да правя референдуми, ще правя референдуми, когато трябва да правя секс, ще правя секс." – София, 2016 г., Слави Трифонов.

Сигурно сега се питате, какво общо имат тези два цитата, или "к‘во праи тоя Чърчил, Щъркел, или к’ъв е, до Слави?". Да, на пръв поглед между тези два цитата общо няма. А и между епохите общо няма – та Чърчил произнася тези думи след победата на фелдмаршал Монтгомъри при Аламейн. И за съпоставка - Слави, след референдум, на границата от успеха.

Е да, наистина, дълги години са изминали от онази победа, от жестоката война. И може би, между изказванията общо няма, между личностите също. Единият е признат лидер, доказал се вече политик, другият е някакъв британец (тук сега смях). Единият е водил предаване, с много гости и музика и.... Другият е бил начело на Великобритания по времето на някаква си там  Втора световна, ама отдавна. 

Защо изобщо се прави съпоставка? Когато Чърчил изговаря тези думи, много негови сънародници, много хора по целия свят вярват, че идва краят. Краят на войната, на делението, на дискриминацията. Но Чърчил успява да прозре, че краят е далеч, далеч от неговото време, че макар Германия скоро да капитулира, разделение ще има, и светът няма да бъде единен, както и в последствие става. Че това е само началото.

И днес, десетилетия по-късно, ние сме само в началото. Макар да не водим (все още, може би) световна война, нито да сме империя (Balgariq na Tri moreta), пред нас като нация предстоят тежки времена. Времена съпътствани от много трудности, от вътрешни и външни заплахи. Въпреки високата избирателна активност, обединението около референдума, не следва автоматично победа над разделението. Въпреки че сме единни в случая, ние отново оставаме на различни „фронтове“, макар и не военни. Избори, които затвърждават разделението, вместо да се борят с него. Игри след първи тур, борба за подкрепа - „Р.Р. взима тея на Калфин и ДПС, Ц.Ц. взима тея на Трайчо, делим си националистите.“ Изобщо, за каква победа на единния български народ става въпрос, господин Трифонов?

"Най-добрият довод срещу демокрацията е петминутен разговор със средния избирател"  -Уинстън Чърчил.

Вчера беше направено и още едно разделение. Разделение между „простолюдие“ и „интелигенция“.  Между „средния“ и „несредния“ избирател. И за мен това е престъпление - защото интелектът не се измерва в мерни единици, а родолюбието в интелект.

Колкото и напоследък конституцията да беше поругавана и отхвърляна, защото видите ли, тя, именно тя, лошата конституция е виновна, че хората нямат лев за хляб, не факта, че гласуват за едни и същи задници (ама без никакво извинение), та все пак тя, конституцията, определя равни права. Равенство на човека с трети клас и на този с 15 висши, равенство пред закона, равни права и задължения. Самият Слави се определи от страната на неинтелигентните (не ме изненадва, откровеността и добрата самооценка са страхотни качества, браво!). Защитник на поруганите, заплютите маси, спасител на бедните, самият той бивайки богат. И десет минути след това каза, че трябвало да има образователен ценз за гласуване. (Според него това трябва да бъде минимум средно образование.) Е, добре де, господин Слави, сега нали Вие сте от странатата на, цитирам Ви, „неинтелигентните“, които трябва да строшат оковите на жестоката и тиранична Конституция, а сам слагате ценз на гласуване?

Не ме разбирайте погрешно, аз лоши чуства към водещия нямам. Сам смятам, че българинът трябва да покаже, че нужда от промяна има. Но каква? Ще се опитам да го обясня така,  народно:

Когато ЦСКА-то, (което и от деветте да е), падне,  кого обвинявате - футболистите или правилата във футбола? Или когато свирят срещу Левски дузпа, съдията ли псувате, или неизвестните, измислили правилото.

Или речено по-другояче - когато в гимназията изписвахте по страница с формули, търсейки  „X”-а, и достигахте до грешен отговор, критикуваха теоремите, или критикуваха вас?

Българино, не търси вината във формулата, защото макар и да има нужда от промяна, не тя е причината ти да живееш бедно. Не тя създава корупцията, не тя затваря болници. Защото врагът на Чърчил е бил ясен и именно за това е победен. А врагът, срещу когото те убеждават да се бориш, е илюзорен, не преследвай вятърни мелници.

И още едно последно нещо. 

„Бългaрия е толковa достойнa зa увaжение, колкото бездомно куче!“- думи, приписвани, ако не и изречени от Чърчил. Думи, допълнени от тези, които безброй години тъпчат и унижават българския народ.... За тях аз не искам да губя време. Искам само скромно да кажа следното:

Господа управляващи, България я има от 1300 години, макар и неистово да се опитвате, няма как да я „закриете“, дори с вашите грабителски умения.

Госпожи и господа българи, макар отраснал в бурното време на прехода и на промените, аз съм горд от своята принадлежност. Макар за скромния си житейски път да съм бил разочарован повече от веднъж, аз обикнах мястото, където съм роден. От малък се влюбих в историята, литературата, природата.  Имах възможност да си тръгна, но останах. Бъдете и вие горди, дори в момента България да е доведена до нивото на бездомното куче на Европейския съюз. Бъдете горди с това което е било, независимо от упреците, от критиките. Вървете с гордо вдигната глава по улиците на красивите ни градове, из цялата ни красива родина. Не защото не живеете добре, не защото системно ви грабят. А защото сте повече от тях, защото сте българи, а България я е имало и ще я има. Победете не илюзорните врагове, а преодолейте врага в себе си, само той дели нас, нашата малка родина, от величието. Прескочим ли себе си, прескочим ли послушанието, което ни втълпяват, тогава и само тогава ще има победа, но този момент още не е дошъл, господин Трифонов. Не закони трябва да борим, а хора.

Както и преди толкова много години, след речта на Чърчил, пред сънародниците му британци, така и днес пред нас, българите, предстоят тежки, несигурни времена. Времена, които ще изпитат нас като народ и нация. Но аз вярвам, че дори притиснат в ъгъла, българинът има шанс, защото винаги е бил победител. Не оставяйте двеста и четирийсе или триста задръстеняка, или колкото щат да са, да Ви убедят в друго. Макар и с мъки, ще я прескочим и тая трудност.

"Действие и противодействие — в това се състои сичката история на человечеството. Напред се хвъргат хората затова, за да се върнат утре или вдруги ден назад; а измъкват са назад само затова, за да са съберат със силите си и да прескокнат голямо пространство напред…" - Любен Каравелов