Миналата
седмица д-р Даниел Смилов предложи на читателите на портал Култура един много добър, информативен и отрезвителен материал за мултикултурализма. Без да си
позволявам да поставя под съмнение академичния авторитет на д-р Смилов, който
не е от българска, а от европейска величина (и който в продължение на седмица
ме обезкуражаваше да напиша този текст), все пак искам да отбележа нещо, с
което той вероятно ще се съгласи – и най-начетените и опитни умове не се
защитени от феномена на скитомата. Тоест, да виждат само онова, което знаят и в
което вярват, и да пренебрегват останалото.
Скитомата, за която искам да поговоря, е обща за огромен брой съвременни либерали, тя не важи само за д-р Смилов, нито се е появила за пръв път у него. Това е скитомата, да бъдат разпознавани и съответно конфронтирани само ниско образованите, зле аргументирани и първосигнални противници на мултикултурната идея. Само фашистите и футболните запалянковци. По-начетените и аргументирани противници на мултикултурализма се заобикалят. Според Джоузеф Овъртън, това не е резултат от скитома, а от напълно съзнателна стратегия да се изолират интелектуално достойните събеседници от публичния дебат и да се оставят само компрометираните такива. Това е едно радикално и почти конспиративно твърдение, в което още не съм достатъчно отчаян, за да повярвам.
Неолибералните ми приятели, каквито имам много, ме убеждават, че няма нищо преднамерено в това – те не са зли шпиони на Сорос, а нормални хора като всички и страдат от нормални човешки слабости. Та започвайки с тази предълга уговорка, ще си позволя да внеса някои допълнения в отделните точки разгледани от д-р Смилов. Ще се възползвам и от много важното уточнение, което той е направил в текста си, разграничавайки неолиберализма от класическия либерализъм, и ще направя тези уточнения не от висотата на равния си академичен капацитет, а просто от гледната точка на един класически либерал.
1) Mултикултурализмът изисква всяка общност да живее по собствени закони;
Тук д-р Смилов е обяснил за невежите, че теорията на мултикултурализма изключва такова нещо като плурализъм на юрисдикциите и приема съвместно съществуване единствено в рамките на обща юрисдикция. Това е теоретически вярно, но по-начетените противници на мултикултурализма се притесняват не от теорията, а от практическото приложение на тази концепция. Много мюсюлмани в Европа например, се изолират в ислямизирани села, градчета или гета (в големите градове). Това е понякога поради липса на адекватна политика на държавата за интеграцията им, но също толкова често се дължи и на тяхното собствено нежелание да се интегрират. Повечето от тези хора са напуснали страните си по икономически причини и за тях идеалният вариант е да се включат в икономическия живот на Европа, без да се включват в политическия и културния живот. Популярни станаха интервюта с бежанци, които предпочитат да останат в Турция, защото се страхуват, че в Европа ще им е трудно на контролират децата си, които ще бъдат изложени на идеологически и културни влияния, неприемливи за родителите. Повечето обаче не са толкова придирчиви и си пробват късмета в Европа, като си мислят, че ще могат да вземат от нея само онова, което им харесва. За целта те се затварят в гета, където могат да донесат бита и културата на мястото от което идват, тъй като те никога не са искали да се разделят бита и културата си, а само да се обезпечат икономически. В тези гета често е ограничена фактическата юрисдикция на държавата; държавата си затваря очите, поради страх от много фактори и съществуват немалко места, където законите на шериата важат с пълна сила, а държавата не се намесва. Тоест – на теория има обща юрисдикция, но на практика се формират опасно затворени общности.
5) Mултикултурализмът изисква да няма един официален език, да няма традиционна религия
Тук уточнението е само по въпроса за религията. За класическите либерали, отделянето на църквата от държавата не е само с цел да се предпази държавата – то е и с цел да се предпази от корумпиране църквата. Виждаме какви са последствията от нездравото общение на църква и държава в страните от бившия Източен блок. В този смисъл, класическите либерали искат държава отделена от църквата, но не задължително държава отделена от религията, в частност от християнството. За мнозина от тях, християнските ценности стоят в основата на либералната демокрация и те се страхуват, че лишена от този фундамент, либералната демокрация ще увисне във въздуха и ще се срине. Никой сериозен човек не си представя либерална демокрация да поникне върху почвата на ислямско общество. Виждаме колко катастрофални са опитите да се присади такава на ислямски общества в Африка и Близкия изток. В същото време, либералите наблюдават с безпокойство политиката на много европейски държави да скъсват с християнските си основи, чрез промотиране или на атеизъм, или на много религии едновременно. Премахват се християнските символи от гербове, обществени сгради, училища, преустройват се катедрали (в най-добрия случай в книжарници, но съм виждал и фитнеси), “Christmas” става “Xmas”, модерира се учебното съдържание към по-голяма политическа коректност и прочее други неща, които са само повърхностно проявление на едно много дълбоко и осъзнато скъсване с християнската култура, без размисъл за последствията. И всичко това е подчинено на (само)целта да се изгради мултикултурно общество.
6) Мултикултурализмът изисква прием на неограничено количество имигранти и бежанци.
Тук д-р Смилов защитава една приемлива за повечето класически либерали теза, че “мултукултурализмът не твърди, че на всяко място по света трябва да има от всички възможни култури. Твърдението му е по-скромно: че съжителството на култури е възможно и че в него има ценност;“ За съжаление обаче, повечето активисти за мултикултурно общество, шумно агитират за повече „diversity (разнообразие)“ или иначе казано, те защитават тезата, че една либерална демокрация трябва задължително да се диверсифицира с етноси и култури, за докаже и утвърди своята либералност. Всеки, който призовава за премисляне на такива ходове или защитава тезата, че европейската култура е необходим фундамент и център за либералната демокрация, получава етикет „нацист“, „расист“ и „ислямофоб“.
8) Държавата трябва да дава поравно на всички култури.
Тук разбира се е неизбежен спора за „affirmative action“, който е неприемлив за класическия либерализъм, но е витална част от мултикултурализма. Аз бих избегнал този спор, но бих казал най-категорично, че той произлиза от един прост факт – мултикултурната теория няма либерален, а марксистки произход. Тоест от Франкфуртската школа и по-специално от Херберт Маркузе. Затова и за класическите либерали тя е абсолютен враг, поне в този си вид.
В точки 2, 3, 4, 7, 9, 10, д-р Смилов е изчерпателен и обективен, и може да склони към съгласие всеки разумен човек. За съжаление, неговото съдържание е адресирано към предразсъдъците на хора, чиито интелектуален капацитет не позволява да четат портал Култура и този текст никога няма да стигне до тях. Полемиката се води срещу един събирателен образ на първосигналните и неграмотните, но с тези които желаят да водят интелигентен дебат, диалог обикновено не се получава.
Съгласен съм и с тезите, изложени от него в началото и края на материала. Прибързано е да се обявява смъртта на феномен, в който е инвестиран толкова много икономически и политически капитал. Неговите инвеститори няма да се откажат от големите потоци мигранти, които осигуряват работна ръка в краткосрочен план и масивен електорат за левите партии в дългосрочен план (мюсюлманите във Великобритания и Франция например са горещи привърженици на левицата). И най-прекрасната и човеколюбива идея се нуждае от безсърдечни инвеститори, които да я направят реалност, и обикновено тъкмо те я корумпират до неузнаваемост.
В добавка, бих обобщил и нещо намекнато от д-р Смилов, а именно, че ако има място, в което мултикултурализмът е успял в един приемлив и разумен вариант (и то много години преди Маркузе да го облече в доктрина), това е България. Това е едно от малкото ни политически и социални постижения, от които Западът може да се поучи – мирно съжителство на много култури, без ляволиберална истерия за правата на малцинствата, с пълно зачитане на тяхното пространство, но и с разпознаване на една (не дискриминираща, но доминираща) култура в публичния живот на обществото, която е християнска и от която произлизат свободата и демокрацията, и самата идея за толерантност към другите култури от своя страна. Разбира се, у нас този модел е претърпял известни непренебрежими щети от 45-те години социализъм и Живковите опити за социално инженерство, така че и ние имаме върху какво да работим.
Да, общи и координирани действия в Европа са нужни. Колкото за да се защити толерантността и свободата, толкова обаче и в една друга посока – да се избегне на всяка цена свръхидеологизирането и на мултикултирализма и издигането му на пиедестал, като последно и най-велико постижение на цивилизацията , и превръщането на политическата коректност в цензура и тирания. Такова индоктриниране крие сериозни рискове за свободата и демокрацията.
Скитомата, за която искам да поговоря, е обща за огромен брой съвременни либерали, тя не важи само за д-р Смилов, нито се е появила за пръв път у него. Това е скитомата, да бъдат разпознавани и съответно конфронтирани само ниско образованите, зле аргументирани и първосигнални противници на мултикултурната идея. Само фашистите и футболните запалянковци. По-начетените и аргументирани противници на мултикултурализма се заобикалят. Според Джоузеф Овъртън, това не е резултат от скитома, а от напълно съзнателна стратегия да се изолират интелектуално достойните събеседници от публичния дебат и да се оставят само компрометираните такива. Това е едно радикално и почти конспиративно твърдение, в което още не съм достатъчно отчаян, за да повярвам.
Неолибералните ми приятели, каквито имам много, ме убеждават, че няма нищо преднамерено в това – те не са зли шпиони на Сорос, а нормални хора като всички и страдат от нормални човешки слабости. Та започвайки с тази предълга уговорка, ще си позволя да внеса някои допълнения в отделните точки разгледани от д-р Смилов. Ще се възползвам и от много важното уточнение, което той е направил в текста си, разграничавайки неолиберализма от класическия либерализъм, и ще направя тези уточнения не от висотата на равния си академичен капацитет, а просто от гледната точка на един класически либерал.
1) Mултикултурализмът изисква всяка общност да живее по собствени закони;
Тук д-р Смилов е обяснил за невежите, че теорията на мултикултурализма изключва такова нещо като плурализъм на юрисдикциите и приема съвместно съществуване единствено в рамките на обща юрисдикция. Това е теоретически вярно, но по-начетените противници на мултикултурализма се притесняват не от теорията, а от практическото приложение на тази концепция. Много мюсюлмани в Европа например, се изолират в ислямизирани села, градчета или гета (в големите градове). Това е понякога поради липса на адекватна политика на държавата за интеграцията им, но също толкова често се дължи и на тяхното собствено нежелание да се интегрират. Повечето от тези хора са напуснали страните си по икономически причини и за тях идеалният вариант е да се включат в икономическия живот на Европа, без да се включват в политическия и културния живот. Популярни станаха интервюта с бежанци, които предпочитат да останат в Турция, защото се страхуват, че в Европа ще им е трудно на контролират децата си, които ще бъдат изложени на идеологически и културни влияния, неприемливи за родителите. Повечето обаче не са толкова придирчиви и си пробват късмета в Европа, като си мислят, че ще могат да вземат от нея само онова, което им харесва. За целта те се затварят в гета, където могат да донесат бита и културата на мястото от което идват, тъй като те никога не са искали да се разделят бита и културата си, а само да се обезпечат икономически. В тези гета често е ограничена фактическата юрисдикция на държавата; държавата си затваря очите, поради страх от много фактори и съществуват немалко места, където законите на шериата важат с пълна сила, а държавата не се намесва. Тоест – на теория има обща юрисдикция, но на практика се формират опасно затворени общности.
5) Mултикултурализмът изисква да няма един официален език, да няма традиционна религия
Тук уточнението е само по въпроса за религията. За класическите либерали, отделянето на църквата от държавата не е само с цел да се предпази държавата – то е и с цел да се предпази от корумпиране църквата. Виждаме какви са последствията от нездравото общение на църква и държава в страните от бившия Източен блок. В този смисъл, класическите либерали искат държава отделена от църквата, но не задължително държава отделена от религията, в частност от християнството. За мнозина от тях, християнските ценности стоят в основата на либералната демокрация и те се страхуват, че лишена от този фундамент, либералната демокрация ще увисне във въздуха и ще се срине. Никой сериозен човек не си представя либерална демокрация да поникне върху почвата на ислямско общество. Виждаме колко катастрофални са опитите да се присади такава на ислямски общества в Африка и Близкия изток. В същото време, либералите наблюдават с безпокойство политиката на много европейски държави да скъсват с християнските си основи, чрез промотиране или на атеизъм, или на много религии едновременно. Премахват се християнските символи от гербове, обществени сгради, училища, преустройват се катедрали (в най-добрия случай в книжарници, но съм виждал и фитнеси), “Christmas” става “Xmas”, модерира се учебното съдържание към по-голяма политическа коректност и прочее други неща, които са само повърхностно проявление на едно много дълбоко и осъзнато скъсване с християнската култура, без размисъл за последствията. И всичко това е подчинено на (само)целта да се изгради мултикултурно общество.
6) Мултикултурализмът изисква прием на неограничено количество имигранти и бежанци.
Тук д-р Смилов защитава една приемлива за повечето класически либерали теза, че “мултукултурализмът не твърди, че на всяко място по света трябва да има от всички възможни култури. Твърдението му е по-скромно: че съжителството на култури е възможно и че в него има ценност;“ За съжаление обаче, повечето активисти за мултикултурно общество, шумно агитират за повече „diversity (разнообразие)“ или иначе казано, те защитават тезата, че една либерална демокрация трябва задължително да се диверсифицира с етноси и култури, за докаже и утвърди своята либералност. Всеки, който призовава за премисляне на такива ходове или защитава тезата, че европейската култура е необходим фундамент и център за либералната демокрация, получава етикет „нацист“, „расист“ и „ислямофоб“.
8) Държавата трябва да дава поравно на всички култури.
Тук разбира се е неизбежен спора за „affirmative action“, който е неприемлив за класическия либерализъм, но е витална част от мултикултурализма. Аз бих избегнал този спор, но бих казал най-категорично, че той произлиза от един прост факт – мултикултурната теория няма либерален, а марксистки произход. Тоест от Франкфуртската школа и по-специално от Херберт Маркузе. Затова и за класическите либерали тя е абсолютен враг, поне в този си вид.
В точки 2, 3, 4, 7, 9, 10, д-р Смилов е изчерпателен и обективен, и може да склони към съгласие всеки разумен човек. За съжаление, неговото съдържание е адресирано към предразсъдъците на хора, чиито интелектуален капацитет не позволява да четат портал Култура и този текст никога няма да стигне до тях. Полемиката се води срещу един събирателен образ на първосигналните и неграмотните, но с тези които желаят да водят интелигентен дебат, диалог обикновено не се получава.
Съгласен съм и с тезите, изложени от него в началото и края на материала. Прибързано е да се обявява смъртта на феномен, в който е инвестиран толкова много икономически и политически капитал. Неговите инвеститори няма да се откажат от големите потоци мигранти, които осигуряват работна ръка в краткосрочен план и масивен електорат за левите партии в дългосрочен план (мюсюлманите във Великобритания и Франция например са горещи привърженици на левицата). И най-прекрасната и човеколюбива идея се нуждае от безсърдечни инвеститори, които да я направят реалност, и обикновено тъкмо те я корумпират до неузнаваемост.
В добавка, бих обобщил и нещо намекнато от д-р Смилов, а именно, че ако има място, в което мултикултурализмът е успял в един приемлив и разумен вариант (и то много години преди Маркузе да го облече в доктрина), това е България. Това е едно от малкото ни политически и социални постижения, от които Западът може да се поучи – мирно съжителство на много култури, без ляволиберална истерия за правата на малцинствата, с пълно зачитане на тяхното пространство, но и с разпознаване на една (не дискриминираща, но доминираща) култура в публичния живот на обществото, която е християнска и от която произлизат свободата и демокрацията, и самата идея за толерантност към другите култури от своя страна. Разбира се, у нас този модел е претърпял известни непренебрежими щети от 45-те години социализъм и Живковите опити за социално инженерство, така че и ние имаме върху какво да работим.
Да, общи и координирани действия в Европа са нужни. Колкото за да се защити толерантността и свободата, толкова обаче и в една друга посока – да се избегне на всяка цена свръхидеологизирането и на мултикултирализма и издигането му на пиедестал, като последно и най-велико постижение на цивилизацията , и превръщането на политическата коректност в цензура и тирания. Такова индоктриниране крие сериозни рискове за свободата и демокрацията.
Няма коментари:
Публикуване на коментар