Патриотизмът не е за простолюдието

С този предговор целя да обясня какво имам предвид с думата „простолюдие” в настоящия текст и да избегна възможността някой да се обиди. Обратно на речниковия предразсъдък, простолюдието, което аз имам предвид, не е категория, в която автоматично попадаме според доходите си, социалния си статус или мястото си на раждане. Бедните, работниците или родените в провинцията не са простолюдие, а богатите, държавните служители/бизнесмените или родените в София не могат да претендират да са априори някакъв елит. У нас поначало е трудно, за когото и да било, да претендира, че е част от елита в цивилизования смисъл на думата, тъй като не е лесно да бъде различен такъв.

Ерата на масовата грамотност е трябвало, поне на теория, да сложи край на разделението между висшите и нисшите класи в образователно отношение. Поради това днес битува митът, че макар и все още да се делят по отношение на богатство и обществено положение, елитът и простолюдието имат еднакъв достъп до грамотност, в такъв смисъл, че елитът не може да използва своята образованост за да надхитрява и контролира простолюдието тъй лесно. Хората би трябвало да могат да четат законите и да се възползват от законовите си права, от различни икономически облаги, да се запознават от медиите с политическия живот, да гласуват и да бъдат пълноценни членове на обществото.

С усложняването на обществения живот в условията на либерална демокрация обаче, критериите за „грамотност” трябва да се променят. Четмото и писмото вече не гарантират информиран и себеполезен избор сами по себе си. Избиращият трябва да умее да анализира прочетеното и чутото, да е запознат с много подробности от контекста, да вижда през завесата на манипулациите – от невинните рекламни манипулации на които може да стане жертва в магазина до сериозните политически манипулации в медиите, които влияят на това как ще гласува и в какви идеали ще вярва.

И така, за целите на този текст приемаме, че простолюдието, това е онази част от обществото, която: се поддава на евтина реклама; вярва на всичко което чете в „медиите” като Брадва, Секира, Бултаймс и пр. за Путин и оръжието на страшния съд, забраните за кръщенета в ЕС и пр.; има къса потребителска и политическа памет – например няма да спре да пазарува в даден магазин защото продуктите не се отговаряли на рекламата или обслужването е било лошо и няма да спре да гласува за дадена партия въпреки че лидерът ѝ говори точно обратното на онова което е говорил миналата година. Тоест простолюдието са всички онези хора, които дори да четат и пишат, не са грамотни в съвременния смисъл на думата.

В контекста на усилените опити на някои политически сили да изиграят „патриотичната карта” в последните месеци, а и на този светъл празник, редно е да се запитаме - възможно ли е въобще простолюдието да бъде патриотично? Този въпрос изглежда смешен на пръв поглед. От една страна либералите и социалистите, от друга псевдопатриотичните лидери, отдавна ни внушават, че простолюдието е патриотично по своята природа, а и патриотизмът е простонародна идея. С различен аргумент, разбира се – либералите и социалистите с аргумента, че те - като интелектуалния елит за който се смятат – не са патриоти и осмиват патриотизма, следователно той не принадлежи на образованите и начетените хора. В това разсъждение има най-малко две логически грешки, но с тях може да се занимая друг път.

Патриотарската върхушка от своя страна вади аргумента, че понеже патриотизмът се обявява за защита на интересите на нацията, то колкото по-средностатистически член на нацията си, толкова по-голям патриот си, защото си най-близо до нейните проблеми и най-добре ги разбираш. Тук логическите грешки май са даже три, но с тях никога не бих се занимавал, защото онези към които ще адресирам обяснението са неграмотни не биха могли да го разберат. Вместо да изобличавам грешките на неговите противници, ще оставя патриотизмът сам да говори за себе си и така ще стане ясно защо той не е свойствен на простолюдието – тъкмо напротив.

Най-напред нацията (по Хердер) не е едноизмерна концепция. Простолюдието вижда нацията като сбор от хора, живеещи на една територия с едно правителство, като добавя и други краски като дълга и славна история например – за да може веднага да изключим американците разбира се; по простлюдному, те не са истинска нация, защото съществуват от някакви си 240 години, а украинците също никаква нация не са, защото не са били на три или на тридесет и три морета като България и Русия.

А нацията всъщност е едно надличностно, надобщностно и дори надисторическо явление – тя се състои от всички свои минали, настоящи и бъдещи членове – част от нацията е Ботев, част от нацията са и неродените ни деца. Затова настоящите членове на нацията имат дълг пред завета на мъртвите и са длъжни да осигурят свобода и благополучие за онези дето предстои да се родят. Простолюдието разбира донякъде първото, но живее според него само колкото да си татуира Ботев на гърба, тоест усеща че дължи някакво уважение, но не знае как да го отдаде. Второто му е съвсем непонятно – той уж иска бъдеще за децата си, но всичките му действия са егоистични и ориентирани към него самото. Имал съм разговори с такива хора, опитвал съм да им обясня, че това, което говорят патриотичните партии не е патриотично, когато разговорът стане твърде неудобен или сложен за тях, те прекъсват разговора с нещо от типа на: „Виж, аз просто искам да живея добре”. Те не могат да се борят и да изграждат никакво бъдеще за нацията, защото не могат да си го представят и така евентуално да му се поставят в служба.Освен че не се подчинява на времеви граници, нацията не влиза и в географски граници. Въпреки че народът е свързан със земята, нейното напускане не откъсва личността от нацията. Българите в Македония, останали в пределите на Османската империя, не са били „изключени” от България. Стефан Стамболов например е преговарял непрестанно със султана да се подобри положението им, давал е и държавни пари за строеж на български училища в Македония. Ако го беше сторил днес обаче, щяхме да четем заглавия в Брадва: „Стамболов е туркофил, пие си мастиката със султана” и „Стамболов харчи парите ни в чужда държава”.

Същото важи за днешните български емигранти. Да ги запазим като част от българската нация, да ги мотивираме да се връщат и да им осигурим възможност да гласуват би трябвало да е приоритет номер едно за всеки патриот. Да ги заклеймяваме като родоотстъпници и бегълци, и да им пречим да гласуват означава да откъснем живо месо от тялото на нацията - престъпление. Дори няма да е прекалено ако кажа, че едновремешното ВМРО на Тодор Александров и Иван Михайлов щеше моментално да издаде смъртни присъди на всички гласували в подкрепа на последния изборен кодекс.

След това – нацията може да побира в себе си повече от един народ в етнически смисъл, стига да е културно единна. На простолюдието е насадена (главно през 80-те години) една нелогична и исторически безпочвена омраза към българските турци. Омразата е елементарна и лесно смилаема идея, затова трудно ще я излекуваме в скоро време. Простолюдието я избира пред далеч по-трудната за схващане (но затова пък истински патриотична) истина, че с българските турци живеем на една земя и в едно общество от стотици години, обменили сме обичаи и езикови единици, споделили сме исторически радости и несгоди. С тях сме ако не напълно, то поне наполовина национално свързани и връщане назад от това няма – освен чрез насилственото им откъсване от тялото на нацията, което както бе казано по-горе е престъпление.

Друга основна патриотична концепция, която е прекалено сложна за простолюдието е правилото, че нацията е на първо място за нас измежду другите нации. Звучи изключително просто, но опитът показва че масовият псевдопатриот би се поставил на подчинение на Русия или друга „братска държава” и би ѝ доверил задачата „да ни освободи” от нещо си. Това безумие, че народите имат братя е измислено от съветската пропаганда – то тогава е имало и такова нещо като „афганистанският братски народ”, но никой нормален човек не го вярва, нали? Русофилията и русофобията вече са друго нещо, то съществува отпреди комунизма и не е винаги в разрез с патриотизма. Има най-малко два вида русофили - такива които желаят да служат на Русия и русофили, които искат България да гледа на изток в рамките на иначе независимото си развитие. Русофил например е генерал Иван Колев, който без да се колебае се е сражавал с руснаците през Първата световна война и нему принадлежат думите „Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България”. Тази разлика е сложна и концептуална, тя никога не е била понятна за простолюдието – докато в градовете настроенията са били негативни спрямо Русия по време на войните, в малките населени места хората са недоумявали и са продължавали да пазят топли чувства към освободителката.

И последния сложен аспект на патриотичната идея, който на простолюдието не е писано никога да разбере е, че нацията не се обича защото е най-добрата във всичко или дори в едно нещо, а просто защото е твоя. Защото (пак по Хердер) в нея е духът, който може да направи членовете ѝ щастливи, когато те ѝ принадлежат и тя им принадлежи. Простолюдието може да обича нацията само ако тя е най-старата (ако не бяхме на 1300 години нямаше да сме достойни за обичане един вид), най-голямата (непосилно за нас, затова често залитат към освободителката) или най-силната (затова особено много се тачат историите са големите ни военни победи от миналото, а днес се залита пак в орбитата на освободителката). Нацията трябва задължително да има някакво древно и магическо призвание, което простолюдни пророци като Ванга, Дънов и Людмила Живкова да разкрият самото простолюдие, за да може то да обича само себе си. В противен случай би се самопрезирало както презира и другите народи. Простолюдието вижда историята едноизмерно, в нея има или само победи и слава или само поражения и позор. Простолюдието се бие в гърдите заради победите на Крум, но не може да сведе глава преди загиналите в Балканските войни или дори пред жертвите, които даваме в днешните войни. Особено позорно беше, когато хората злорадстваха на смъртта на българските войници в Кербала (изключително достойно сражение), понеже мисията била „натовска” и така им се падало. Простолюдието не стои докрай зад героите си – то ги изоставя в първия момент на слабост, защото не разбира идеята за заедността в добро и лошо и се кланя само на силата.

И така, замислете се, наистина ли патриотизмът е зрелище за масите? Не, патриотизмът винаги е принадлежал на елитите, на една определена класа образовани хора. Тези елити у нас са били многократно унищожавани през вековете и днес сме в бавен и болезнен процес на изграждане на нов патриотичен елит. Ляволибералната интелигенция не може да бъде елит, защото тя презира елитаризма. Но днес тя с радост заявява, че патриотите са врагове на свободата и демокрацията, сочейки с пръст хора, които са евтино и неубедително преоблечени като патриоти. Те от своя страна с радост петнят патриотизма, докато задоволяват личен интерес. А не са ли това онези патриоти от стихотворението на Ботев? “Патриот е - душа дава...”. Може би тези самозванци не са толкова ново явление. Те винаги са паразитирали върху всеки режим, служили са на всяка зла сила, хранили са се от ръката на кой ли не.

Но историята е запомнила Ботев, а не тях, нали?
Веднъж сме ги победили, ще ги победим пак.