Пустите площади и вината за тях

Сега площадът е пуст. Онзи ден минавах по него и ми е трудно да си представя как преди едва три години (за някои е „едва“, за други е „цели“) този площад беше изпълнен с хора и емоции. Снимките от онези протести все още се ползват из всички медии – дори са на корицата на страницата ни – просто защото са толкова впечатляващи. Но нека не се лъжем – протестите не постигнаха почти нищо. И още повече – нека не ставаме от хората, които живеят в миналото. Защото нали точно срещу тях протестирахме?

С поглед в реалността
През 2013-а година не бях сред редовните протестиращи, просто защото все още не бях развил такъв интерес към политиката и обществото в България. Ходех на протестите предимно от омраза към БСП и заради прекрасната гледка на хиляди хора, които са обединени. Всъщност хората тогава бяха щастливи. Парадоксално, но тогава я имаше надеждата във въздуха, протестите не бяха просто протести, а социални събития, на които можеш да идеш, да се видиш с приятели и да пиете някоя бира в горещите дни. И междувременно да повикате малко срещу омразните комунисти. Надеждата бе брутално потъпкана от апатията на управляващите и след това доубита от преизбирането на Бойко Борисов за втори мандат. Коалициите и партиите, създадени по време на протестите пък, обраха протестния вот и след това набързо забравиха за хилядите по площадите, предизборните си обещания и всякакъв морал и чест.

Ако питате Протестна мрежа, протестите са продължили над 400 дни. Това са глупости. Протестите продължиха максимум месец-два, след което просто имаше някакви десетки души, които си крещяха и, като минаваха хора, им викаха „хайде пак да се съберем толкова, като през лятото“. Това не го казвам с лошо, защото честно казано в определени моменти все още се възхищавам на тези хора. Но от друга страна, точно тези хора убиха тежестта в посланията на протестите – и тези през 2013-а година, и тези през всяка следваща.

Как #КОЙ стана просто дума
Две години след протестите, от Протестна мрежа разлепиха плакати из цяла София: „Помните ли 14 юни 2013? #КОЙ още е сред вас“. Отново се връщаме на темата за любовта към миналото, но и не само. Обществото, което определено не харесва нито Делян Пеевски, нито обръчите от фирми на ДПС (въпросният модел КОЙ), показа нулев интерес към призивите на Протестна мрежа. По-късните осветявания на Съдебната палата и Народното събрание изглеждаха по-скоро тъжно, отколкото като нещо, което да вдъхва надежда и да показва, че духът за борба със статуквото е жив.

Защо? Защото всички тези думи – КОЙ, Пеевски, протестиращи, реформи… всички те бяха изгубили тежестта си. Не смисъла, но тежестта си. Станаха думи, които се споменават всеки ден, по хиляда пъти, във всички медии, от всички и за всичко. По едно време просто на никого не му пука. Ако започнем да използваме думата „зарядно“ вместо думата „здравей“, за два месеца никой няма да помни какво е било значението в началото. Думата „протестър“ пък се превърна направо в отрицателен термин, родиха се и „грантаджиите“ – всичките тези глупости, заради които всеки път трябва да обяснявам, че никога не съм взимал пари, за да протестирам. Трудно ми е да реша, но го има варианта, в който протестите в дългосрочен план по-скоро навредиха на обществения дух.

Да приемем провала с гордо клюмнала глава
Правителството на Пламен Орешарски не падна заради протестите. И всеки, който смята другояче, или е заблуден, или си приписва заслуги. Така например преди няколко месеца едно от лицата на Протестна мрежа беше в трамвая и се караше с една жена. Тя го попита „а вие какъв сте“, а той ѝ отговори „аз съм свалял правителства!“. Но това са просто глупости. БСП подадоха оставка, когато вече всички карти бяха наредени, след цяла година на власт, при положение, че бяха наясно, че при оставката им ги чакат катастрофални изборни резултати. КТБ вече беше разрушена, а следващият премиер се оказа от старо по-старо лице.

Всичко това само даде възможност на всички, които искат да се подиграват с Протестна мрежа, да го правят свободно. „За това ли протестирахте? За да дойде пак Бойко ли?“ е редовен въпрос към всички нас, които протестирахме. И е ясно, че не сме протестирали за това, но е също толкова ясно, че през есента на 2014-а година, когато Борисов сформира второто си правителство, всички бяха уморени.

Тежкото бреме на протестите
След лятото на 2013-а година имаше още много поводи за протести, някои от тях дори по-важни. Може би най-важна беше темата за съдебната реформа, но и тогава се събирахме по една шепа хора. Две години след големите протести, обществената енергия беше все още изсмукана.

И може би по-лошо – когато реално се събираме някаква по-голяма бройка хора, вместо да се фокусираме върху темата на протеста, се започва с едни безкрайни тиради за „ченгесаро-мафиотщината“, „всеки ден ще е така до победата“, обикаляния до централите на БСП, ДПС, Министерството на културата и каквото друго се сетите. Само се замислете какво е да обясниш на преминаващ човек, който пита за какво протестирате, че настоявате за съдебна реформа. А хората пред теб крещят по Вежди Рашидов.

Протестите от 2013-а година са както скъп спомен, така и основният виновник за смъртта на културата на протести, която можеше да дръпне България напред. Вместо това, тя направи гражданите апатични и им отне цялата надежда, че нещо може да се промени.

Сега площадът е пуст и ще си остане такъв още дълго време. И няма кой друг да виним, освен нас самите.