Аз съм Белгия. Но аз не мога да бъда целия свят

В интернет има странни хора. Когато се случи атентат, за една немалка група от хора, най-важното е да се изнамерят всички други атентати, станали в предходния месец или два. Причината – да може да бъде повтаряно непрекъснато, че ако не сте били съпричастни тогава, нямате право и да сте сега.

Това обаче, най-накратко казано, са пълни глупости. Или написано под формата на интервю, би звучало като нещо такова:

В: Здравейте! Видях, че сте написали статус или сте си сложили снимка в подкрепа на Белгия след атентатите там. Но не видях нищо такова за убийствата, дело на Боко Харам, в Нигерия. Не смятате ли, че сте селективно съпричастен и ужасен човек?
О: Разбира се, че не. Сменете мащабите. Представете си, че застрелят съседа ви, а седмица преди това са застреляли някой друг човек, от друг град. Общо взето – нечий друг съсед, далеч от вас, който има абсолютно противоположен на вашия начин на живот. С кого ще се отъждествите, особено при положение, че може въобще да не сте разбрали за смъртта на другия? Също така, съпричастността е чувство, което не можеш да контролираш, че да е „селективно“.

В: Това води до друг въпрос – не смятате ли, че медиите се държат лицемерно, като обръщат толкова внимание на атентатите в Европа, а почти никакво на тези в Близкия изток, Африка и т.н.?
О: Отново – не. Защото разликата между атентат в Европа и атентат в Африка е, че едното е новина, а другото е ежедневие. Което е тъжно, но тъгата рано или късно преминава в апатия.

В: Но ние всички сме хора! Не се ли отъждествявате и с хората извън западния свят?
О: Всички сме хора, да. Но това не значи, че се разбираме. Аз не разбирам религиозния им фанатизъм точно толкова, колкото те не разбират защо ние зачитаме жените и защо можем да си позволим да излезем да пием в събота вечер, без да ни е страх, че Господ ще ни накаже. Така че дори да сме от един и същи вид, културните ни разлики са прекалено големи, че да събудят съчувствието ми. Далеч по-лесно беше на съчувствието ми да се събуди, когато чу взривовете на стадиона в Париж – защото ходенето на мачове е част и от моето ежедневие и култура.

В: Но това е расистко, ксенофобско, вие смятате, че нашата култура е по-добра от тяхната!
О: Абсолютно при това. И това не е ксенофобско, расистко или каквото и да било – това е логично и искрено. В момента в Близкия изток се случват неща, които в Европа са се случили горе-долу през 12. век.

Казано накратко, не е нужно, когато си сложите френското, белгийското знаме и т.н., да се чувствате виновни, защото някой ви е казал, че не сте отчели последните атентати в Зимбабве. Няма нищо лошо в това вие да „не сте Анкара“, нито пък има нещо лошо в това да не сте Багдад или Рака, след като не се чувствате свързани с тези градове, страни и народи, или тяхното ежедневие.

Съвсем нормално е да чувстваме повече хуманност и емоции към приятелите си, отколкото към непознати, защото и тонове съчувствие няма да ни стигнат, за да оплачем всичко лошо, което се случва на света.

Никой не може да си играе с това за кого и какво се чувствате съпричастни. Защото аз не се чувствам съпричастен към Анкара, признавам си – няма какво да се лъжем, кюрдските нападения бяха въпрос на време. Те не са лишени от логика. Тези в Европа са лишени. И ми е много по-трудно да си представя бомба в метрото, на мач, стрелба на концерт, на летището, отколкото престрелка в Близкия изток или между кюрди и турци. Това просто не е част от моя начин на живот.

И в това няма нищо лошо, нито селективно, нито нечовечно.