Свободата, демокрацията и дядо Петко между тях

10 ноември 2016г. Дата, на която ще се навършат 27 години от падането на тоталитаризма, от „пълната победа на демокрацията“  у нас. На тази дата, ден след падането на Берлинската стена, в далечната ‘89г.,  започва периодът, известен в българската история като „Преходът“. 27 години по-късно този период все още не е приключил. Двадесет и седма година демокрация. Но както винаги, всичко в България е перверзно различно.

Близо десет години след влизането на страната в Европейския съюз, дядо ти Петко продължава да вари ракия, да произвежда бахур и да плюска саздърма. И да си ходи във външния кенеф. Живее в забравено от Бога и Меркел село, двайсетина къщи, кръчма и поп без църква. Гази кал до колене, защото по улицата само тук-там стърчат островчета от гадния нашенски асфалт.

Дядо Петко не познава процесите на интеграция, смята, че Шенген е в Китай. Той е представител на старото, отминаващо поколение. Неговите години догарят, за него бъдещето, миналото, настоящето е на село, в това село. Но дядо Петко има и двама сина. Европейци. Учили, учени в София, в големия, модерния, европейския град. Там няма реликви като дядо Петко. Големи трамваи, тролеи и всякакви други моторни животни кръстосват големия град.

Там никой с никого не се познава, попове много, както и църкви.

Всеки ден, всеки от нас среща представителите на новото, среща синовете и дъщерите на хората, като дядо Петко. Те не приличат на стареца, не, те носят белега на новото. Водят се европейци по документи, карти, закони. Но си остават синовете и дъщерите на селския човек дядо Петко.

Ръководят ги Големите хора, хората на реформите, хората на властта. Те са Други, те са Различни!.. Ала и те имат родители, като дядо Петко. Те също са израснали там някъде на село или може би на малката уличка в някой малък град.  Обаче са от другата страна на телевизора и прожекторите светят по тях. И още нещо имат те – парички имат. Но за това не се говори, че току виж – сетил се някой да попита: „Откъде?“

27 години. На толкова става „Свободата“. Тя не е дете на хората като дядо Петко. Не е и за тях. Свободата е дете на новите, на модерните, но и за тях май не е. Като че ли е само на, тези които днес са Бащи и Майки на нацията. Които смятат че еднолично са донесли Европа в малката България. И благодарение на тях българинът тръгнал да види свят, да се  променя, започнал да пораства, пораснал по самочувствие, купил си нова стара кола, тръгнал по Гърция горд, без паспорт.

27 години след победата, след гръмките обещания за свобода, българинът е вече „свободен“. И почти така бързо както свикна да не се нарича славянин, така бързо свикна с „Европата“. Той носи Европа, но я носи в портфейла си, където вече нищо друго няма. Носи я по документи. А не в манталитета си. И някъде там, дълбоко заровен в дребната му душица, продължава да живее дядо Петко.

Живее той в Европата, ала тя не живее в него…