По дяволите Евровизия

Аз не харесвам Евровизия.

И не съм само аз. Много хора обаче не знаят, че има съвсем разумни аргументи срещу този конкурс от чисто музикална гледна точка . Повечето не го харесват заради зле прикрития му политически характер, който направо струи от победители като Кончита Вурст или тазгодишната украинска песен. Или заради факта, че в Евровизия може да участват държави като Азербайджан, Израел и Австралия. Но съществуват и много по-сериозни аргументи – аргументи за това, че Евровизия е короната на телевизионните формати, които рушат музиката в Европа.

И така, наред с политическата проблематика, ето го и централния музикален проблем – Евровизия представя музиката на Стария континент като непродаваема, еднотипна и неконкурентноспособна. Отгоре на всичко, след края на тазгодишната Евровизия останах с лош вкус в устата и от самия формат и избиране на победител.

Проблем номер едно, за който мога да посоча в Евровизия е, че ако наистина трябваше да награждаваме най-добрата европейска музика, то британците трябва да печелят 9 от 10 години. Което само показва колко незначителен е всъщност Евровизия като конкурс – ако британците бяха пратили Сам Смит (Джеймс Бей, Джейк Бъг…) вместо Джо и Джейк, можеше отново да загубят. Но тогава щеше да е само и единствено по политически причини.

Дори не става дума за това какво ще е, ако британците пратят някоя от рок/бритпоп групите си, които при обективно гласуване, ще са като Юсеин Болт на параолимпиада. Вместо това, Британия е на предпоследно място. Говорим за Острова, от който са излезли най-големите музикални звезди в историята на повечето популярни жанрове.

Но нека поговорим конкретно за Евровизия 2016. Не бях слушал нито една песен освен нашата, която до голяма степен ми харесва – двуезичния и запомнящ се припев са общо взето това, което би ти спечелило Евровизия. И като песен за конкурса, беше добър избор – макар и да не знаех преди финала какви са били другите кандидати.

Първото нещо, което ми направи впечатление на самия финал – Евровизия може да е шоу, но то няма много общо с музиката. Казвам го в два смисъла – първо, музиката въобще не е на преден план, за сметка на визията. Която при повечето изпълнители беше потресаваща. За съжаление това важи и за Поли Генова, която след зарята на Великден и паметника на Самуил, само затвърди виждането, че новия ни национален идеал е всичко да свети като коледна елха.

Вторият смисъл е ясен – Германия дава 12 точки на Израел, Украйна печели с анти-руска песен, която чисто музикално е по-скоро поема, отколкото песен. За участието на Азербайджан, Грузия, Австралия и пр. не виждам защо се вдига толкова шум – това все пак е частен конкурс. Да, името на самия бранд вече не стои толкова на място, но това не е края на света.

Най-големият проблем се оказа това, че всички песни звучаха еднакво. Един и същи ритъм, едно и също темпо, едно и също структуриране на песента. И тук се запитах колко песни, победителки или поне участвали в Евровизия, помня аз от годините, в които това шоу се излъчва в България (Кончита Вурст не се брои, защото не помня песента. Само него… нея… както е коректно там)?

Отговорът е три – “Hard Rock Hallelujah” на Lordi (един толкова нетрадиционен победител, че няма как да не се запомни) и “Wild Dances“ на Руслана като победители и „Вода“ на Стунджи и Елица като единствен наш участник, който помня. “Wild Dances“ по-скоро също влиза в еднаквото звучене на конкурса, но другите две песни поне са разчупени. Такава разчупеност през 2016 г. напълно липсваше.

Нещата станаха още по-зле, когато на сцената излезе ДжъстинТимбърлейк, който просто показа нагледно колко е далеч Евровизия от голямата световна музика.

Евровизия просто не ражда звезди. Ако идете в Wikipedia и цъкнете на “Значими победители“, ще ви излязат ABBA и Селин Дион. Но да преписваш успеха на ABBA на Евровизия е абсурдно. Същото е и със Селин Дион, която става известна около 10 години след победата си.

И в крайна сметка Евровизия се води за представител на европейската музика. От Стария континент, от който са излезли Beatles, Rolling Stones, ABBA, Scorpions, U2 и безброй други от всевъзможни краища на континента, Евровизия иска да ме накара да вярвам, че всичко, което Европа може да предостави, са 25 еднакво звучащи денс песни.

Сами се сещате, че не е така. Само преди 3 дни Manic Street Preachers пуснаха официално песента си в подкрепа на Уелския национален отбор на UEFA Euro 2016. И дори да не харесвам Гарет Бейл, самата песен трудно може да бъде сложена до каквото и да било от Евровизия тази година. Сигурно и другата, сигурно и предната – не знам. Не съм гледал миналата, а май няма да гледам и следващата, ако е такова нивото отново.

И да – щях да забравя. Донякъде е забавно, донякъде тъжно. Австралия спечели вота на журито. Русия спечели вота на публиката. Питате се (или най-вероятно не се, щом четете този текст) кой спечели? Ами Украйна. Не че показваме среден пръст на всички, но…

За край – преди да напиша всеки мой текст, се опитвам да вкарам това, което искам да кажа в едно изречение. Мислех, че това е „Аз не харесвам Евровизия“, но това не е така. Аз по-скоро не разбирам Евровизия, отколкото не я харесвам. Иначе ми харесва това, че този път почти единодушно цяла България хареса представителката си и е горда с представянето ѝ. Но нищо от това не променя учудването ми колко много можем да бъдем инвестирани емоционално в неща, които нямат почти никакво значение.

Така че изречението, с което бих обобщил текста си е въпросително – „Защо на някого все още му пука за Евровизия?“.