Алеко за гражданите

  Ама ще речеш: безобразия се вършат; нека се вършат, теб какво ти е? Мъ-ъ-ълчи си, па си гледай кефа. Защото и да дрънкаш — все едно, няма да оправиш света. Не е ли тъй?... Е защо тогава да дразниш и да се смразяваш със силните хора? Аз се чудя как ти досега не си разбрал тази философия! Ти видял ли си досега някого да прокопса с опозиция, а? И как не ти омръзна бре, синко, що чудо си изхабил... и за какво! За вятър...

Думите на чичото от фейлетона на Алеко Константинов „Разни хора, разни идеали” някак си звучат като дежа вю. Безкрайно познати, сякаш и някой друг ги е изричал тук, в реалността, извън художествения свят на литературата. Те принадлежат на всички онези страхливи душици, които придържайки се към старата соцтрадиция, езикът да се държи плътно зад зъбите,  се навъждат в България поколения наред. В следствие на това, сме свидетели на една сериозна криза в образуването на гражданско общество, но това си го знаем.

 Добрата новина обаче е, че явно все още има теми, които пробуждат иначе дълбоко заспалото гражданско самосъзнание и предизвикват шумни дебати и обсъждания, преразглеждане на закони и дори оставки.

Най-актуален, разбира се, е примерът за несъгласието с промените в Изборния кодекс, което беше изразено чрез много дискусии, коментари и протести у нас и в чужбина. Като абсолютен контрапункт на думите на Алековия герой се оказа гражданската активност на българските емигранти в чужбина. Дискусията около промяната в Изборния кодекс - да се отварят избирателни секции в българските дипломатически и консулски представителства или в градове с население над 1 млн. души, която значително ограничава възможността на много от тях да гласуват, кипи вече няколко седмици и е част от дневния ред на Парламента и сега.

 Будността на сънародниците ни си заслужава да бъде отбелязана, както и да послужи за пример за всички нас, намиращи се в пределите на държавата, за чието бъдеще все пак става въпрос. Те реагираха изключително навреме, като още след оповестяването на желаните промени, организираха протести в Лондон, Ню Йорк, Брюксел под наслов #ИскамДаГласувам. Освен това разпратиха писма до всеки депутат от Народното събрание с молба за преразглеждане на текстовете от Изборния кодекс,  над които президентът вече наложи вето.

Е, да, ще кажете вие в духа на чичото от фейлетона - ама това писмо е много вероятно да не бъде прочетено от никого от тях, а и да бъде – какво от това. Факт е, че промените все още подлежат на обсъждане. Инициативността на тези хора, пребиваващи зад граница обаче дава зелен сигнал и добър пример за колективизирането на българско гражданско общество. Има колективност, има постоянство, има аргументирана позиция, както и надежда, че ще успеят да препънат системата и да запазят правата си, или ако ползваме думите на чичото – има за какво да се хабят. Вече стана ясно и че когато се съберат едни 570 000 души с обща кауза, представят исканията си и застанат зад тях с подписа си, имат по-голям шанс за влияние върху Системата, отколкото, ако се спасяваме „всеки за себе си”. Защо тогава отхвърлянето на Изборния кодекс да не се превърне в още една успешна гражданска кампания?

Едно място е в центъра на вниманието в последните две седмици – „Витошка”. Слава Богу, освен от хора в тарелки, възроптаващи срещу месоядството, вниманието беше привлечено и от една далеч по-приятна картинка – освещаването на статуята на Алеко Константинов. Тя обаче  е нещо повече от новото украшение на централната софийска улица. Тя е там, за да напомня. Точно сега ние  имаме изключителна нужда от това да виждаме Алековите послания пред очите си и да ги разчитаме правилно. Имаме нужда някой да ни подсеща, че с опозиция може и да не се „прокопса”, но пък с конформизъм направо се затъва. Затова, като се разхождате покрай бронзовия монумент, хвърлете му едно око, огледайте го, и помнете – не всичко е за вятър, просто ни предпочитат изветрели.