Билетчето, което може да преобърне трамвая

В медийното пространство, макар и плахо, се заговори за вдигане на цените на билетите за градския транспорт. Разбира се, за по-нататъшно развитие на ситуацията има два варианта: или се случва, приемаме го набързо и изобщо забравяме, че някога билетчето е било един лев, или не се случва, защото изведнъж „институциите са се вслушали в хората“, Мая Манолова е излязла на площада и посрещаме всички другари и другарки с аплодисменти за отдадената ни чест.

Но този път не става дума за поредния потенциално абсурден PR, който практикуват повечето политически партии. Не, този път става дума за една наглост, по-голяма от самото увеличение на цената на градския транспорт с 60%. Става дума и за медийния страх да се задават елементарни логични въпроси и за обществената мудност и безразличие към всичко случващо се.

На първо време, от Столична община открито заявиха, че транспортната мрежа е на печалба, което, разбира се, е чудесно, но води до логичния въпрос – тогава защо да се увеличава цената на билетчето?  За да се стимулира използването на карти. Да, но не на всеки му е нужна такава, ако иска да се придвижи за няколко спирки и то не ежедневно. Но това очевидно е нещо, което не се разбира от общината.

Абсолютно неправдоподобно беше изказването на г-жа Фандъкова, че „навсякъде в Европа билетчето за градския транспорт е скъпо“. Това, за съжаление, е пореден пример за селективното сравнение с Европейския съюз на управляващите. Селективно е не само заради това, колко пари взима средностатистическия българин спрямо средностатистическия европейски гражданин, а и заради цялостния стандарт на живот и това кой какво може да си купи той с тези пари. Излиза, че е добре да се сравняваме с ЕС и западните стандарти, когато става въпрос за увеличение в цените и данъците, но не и когато искаме увеличение на доходите. Дори и да допуснем, че сравнението с Европа е солиден аргумент, можем ли да сравним качеството на информация, обслужване и състояние на превозните средства тук и на запад? Едва ли някой, който се е възползвал от градския транспорт и на двете места би потвърдил, че  „сме ги стигнали европейците“.

Освен това, ако трябва да пътуваш до работа и обратно и си купиш два билета, то разходът ти за път с градски транспорт би станал 3,20лв. И това в най-добрия случай, в който не се прекачваш.  Предвид цените на горивата в момента, по-бързото придвижване и удобството и комфорта, които осигурява личният автомобил, всеки би предпочел да го ползва. А ако според  публикуваните изследвания на въздуха в София от началото на тази година замърсяването беше 8 пъти над допустимите норми, то какво ще ни остане да дишаме, ако една солидна част от пътниците предпочетат да се качат на автомобилите си? Защо тук не се сравним с ЕС, където се стимулира ползването градския транспорт чрез осигуряването на удобни, надеждни и точни, висококачествени обществени превози, с ниски подове, които ги правят достъпни и за хора с инвалидни колички?

Тук за пореден път се сблъскваме и с проблема в липсата на публични дискусии в България. Изявленията на г-жа Фандъкова и Столична община са всъщност едни дълги монолози, в които тези въпроси, които всеки гражданин си задава, остават неизказани. Всъщност, ако говорим за диалогичност, то такава се опитват да постигнат само активните граждани в социалните мрежи и НПО-та като „Спаси София“, които роптаят не само заради евентуалното вдигане на цената, а и защото никое от дългогодишните им предложения за промени в градския транспорт не е изпълнено, докато проблеми с десетилетна история остават на дневен ред.

Дори няма да стане дума за контрольорите, чието качество на работа, и най-вече държание към пътниците, е не само непрофесионално, но и арогантно и заядливо. Факт е и дискриминирането им на редови пътници за сметка на малцинства или просто „по-заплашително изглеждащи групи“. Това го знаем всички, но тези теми са табу, както допреди години беше табу да се заговори, че над 2/3 от градския транспорт беше от 70-те години на ХХ. век. Ясно е, че повечето проблеми няма да бъдат коментирани, камо ли разрешени, преди да бъде прието увеличението на цените.

Не е ли крайно време обаче да бъде изказано гражданското мнение за нуждите и претенциите на обществото, на тези, които ще бъдат най-пряко засегнати от тази потенциална промяна?

Билетчето най-вероятно няма да преобърне нито трамвая, нито автобуса. Или ще си отиде с гръм и трясък, както и дойде, или ще бъде приета промяната с малодушието и безразличието, с което населението приема всички останали решения – малки и големи, съществени и незначителни, евтини и скъпи. Но единственият шанс, който трябва да бъде използван от хората с активна гражданска позиция, е да се заговори за всички тези проблеми в обществения транспорт, да се изразят несъгласията и да се поставят ясно формулирани изисквания, които, ако Столична изпълни, може и да си спечели съгласието на обществото за по-високи цени на градския транспорт и някак си да обори мнението, споделено преди няколко години от тогавашния кмет на Богота, който твърдеше, че: „Развита държава не е тази, в която и бедните имат коли, а тази в която и богатите използват публичния транспорт!“