Медиите са мъртви, но аз не тъжа

Тъжно е, когато за един мъртвец няма опело или погребение. Тъжно е, освен когато говорим за смъртта на силите, които моделираха мнението на огромна част от населението. Да, може би най-накрая можем да си кажем, че традиционните медии са мъртви. Социологическите агенции пък сами пожелаха да се самоубият, отказвайки да приемат новата реалност, без значение дали говорим за България, Великобритания или САЩ. Хората стават все по-малко шокирани от това, което се случва, а медиите продължават с гръмките си заглавия, докато не останат единствените изненадани. Населението все по-малко се интересува от етикетите, които му се лепят, макар с последния си дъх медиите да опитват отново да сложат етикет „популизъм“ на всичко, което не е съгласно със статуквото. Всъщност какво по дяволите значи „популизъм“ или това е новият „враг на народа“?

Нека си поговорим за онези медии, които убиха всякакъв дебат на идеи и го превърнаха в подхвърляне на етикети. Онези медии, за които има само "професионални политици с опит" и "популисти". Онези медии, които сами изкопаха гроба си и аз нямам нищо против съвсем не по християнски да водя монолог върху него.

Пази докато имаш

През последните две години се случиха един куп неща, които разбиха мита, че живеем в рай. Да, ние наистина живеем в най-мирния период в историята на цялата ни цивилизация, наистина живеем в най-отвореното общество, създавано някога, като включваме в него Европа и Съединението американски щати. Но значи ли това, че сляпо трябва да вярваме на всеки лидер, който твърди, че защитава европейските ценности? Особено, ако тези ценности са коренно различни от европейските ценности, за които се е борил първоначално Европейският съюз. Атентатите в Париж, които скоро навършиха една година, ни показаха, че „лидерите на свободния свят“ не са синоним на „безгрешни хора“. Напротив, точно този мит даде на Меркел и Оланд възможността да грешат. Грешки с цената на човешки животи.

Когато се разбра, че не всеки е съгласен с политиката на Германия (и следователно целия Европейски съюз) – нито тук, нито в САЩ, медийната пропаганда задвижи колелата си. По-силна от всякога, но различна в същността си, зависи къде се намирате на глобуса. В САЩ тя бе насочена към всички, несъгласни с Демократическата партия. Във Великобритания бе насочена към всички, които желаеха да напуснат Европейския съюз. В самата Европа пък бе към всички, които смятат, че слепият либерализъм и премахването на всякакви граници – физически и културни – не е стъпка напред, а скок назад. Скок назад и към годините на съветската пропаганда. Така или иначе, едно нещо свързва всичко – желанието на левите да контролират всичко и страхът им, че тяхното време ще дойде. Малко след атентатите в Париж се роди и модата да бъде лепен етикета „популист“ и „популизъм“ на всичко, което мърда и не следва официалната партийна линия. Малко като на евреин да сложиш звезда, но това не е политически коректен хумор, нали?

Хората вече не слушат. Слава Богу

Ако разбрахме едно от референдума във Великобритания, изборите в САЩ и тези в България, то това е, че хората вече не слушат. Нито социологически агенции, нито медии. След като във Великобритания вестниците вече бяха готови със заглавията „Bremain“, сутринта се оказа по-мъдра от вечерта. След като в нощта на вторник срещу сряда заглавието на Reuters бе “Последни прогнози: Хилари с 90-процентов шанс”, а на сутринта заглавието вече бе „Уолстрийт в шок, докато Тръмп марширува към Белия дом“ и след като дори нашата собствена Цецка Цачева беше разбита по невиждан начин по пътя ѝ към „Дондуков“ 2, то се разбраха три неща: хората не вярват на традиционните политици, които изгубиха връзка с тях. Хората не вярват на медиите, които все по-открито застават на позиции срещу населението. И разбира се: социологическите агенции трябва да се самозакрият. Някога се шегувахме с хвърлянето на боб, но в момента това изглежда като далеч по-надежден вариант.

За край: Стената на срама

Да се направи стена на срама за скандални статии от уж качествени медии е трудно занимание, затова ще направим само кратък списък:

„Ако не гласувате за Демократите през ноември…“ или какво значи да нямаш никаква връзка нито с настроенията в страната, нито с нормални етични норми. Това е единственият пример, който ще да дам от международни медии, но всъщност всичко от този сайт може да послужи за пример. Ако имате любов към глупостите, може да посетите и CNN, които дадоха 99.9% шансове на Хилари Клинтън. Ден преди изборите.

„Който владее медиите“, Терминал 3. След като вече бе ясно, че Доналд Тръмп ще разбие либералния рай в САЩ, българските журналисти не си взеха поука от това, че нищо не разбират от чужда политика. Вместо това веднага се втурнаха да обясняват как медиите са виновни. Ето забавен факт за Ивет Добромирова: Доналд Тръмп беше подкрепен от 26 медии общо, от които само 2 големи. Хилари Клинтън? От над 500.

И разбира се, как да минем без популизма, новата любима дума на всяка либерална медия. Невероятно е как Дневник в над 10 параграфа не успява абсолютно никъде да обясни що е то популизъм, какво е общото между политиките на Фараж, Орбан и Тръмп и как така никой няма вина, а едни 200+ милиона души в Европа и САЩ просто току-така са решили да „яхнат популистката вълна“, каквото и да значи това.

Медиите са мъртви, а предвид качеството им в последно време, няма много, за което да се скърби. Ще ни трябват нови. Или ще си намерим, или ще си направим. Да почиват в мир и наздраве – с надежда, че някога отново ще дебатираме идеи, а не етикети.