Медиите са мъртви, но аз не тъжа

Тъжно е, когато за един мъртвец няма опело или погребение. Тъжно е, освен когато говорим за смъртта на силите, които моделираха мнението на огромна част от населението. Да, може би най-накрая можем да си кажем, че традиционните медии са мъртви. Социологическите агенции пък сами пожелаха да се самоубият, отказвайки да приемат новата реалност, без значение дали говорим за България, Великобритания или САЩ. Хората стават все по-малко шокирани от това, което се случва, а медиите продължават с гръмките си заглавия, докато не останат единствените изненадани. Населението все по-малко се интересува от етикетите, които му се лепят, макар с последния си дъх медиите да опитват отново да сложат етикет „популизъм“ на всичко, което не е съгласно със статуквото. Всъщност какво по дяволите значи „популизъм“ или това е новият „враг на народа“?

Нека си поговорим за онези медии, които убиха всякакъв дебат на идеи и го превърнаха в подхвърляне на етикети. Онези медии, за които има само "професионални политици с опит" и "популисти". Онези медии, които сами изкопаха гроба си и аз нямам нищо против съвсем не по християнски да водя монолог върху него.

Пази докато имаш

През последните две години се случиха един куп неща, които разбиха мита, че живеем в рай. Да, ние наистина живеем в най-мирния период в историята на цялата ни цивилизация, наистина живеем в най-отвореното общество, създавано някога, като включваме в него Европа и Съединението американски щати. Но значи ли това, че сляпо трябва да вярваме на всеки лидер, който твърди, че защитава европейските ценности? Особено, ако тези ценности са коренно различни от европейските ценности, за които се е борил първоначално Европейският съюз. Атентатите в Париж, които скоро навършиха една година, ни показаха, че „лидерите на свободния свят“ не са синоним на „безгрешни хора“. Напротив, точно този мит даде на Меркел и Оланд възможността да грешат. Грешки с цената на човешки животи.

Когато се разбра, че не всеки е съгласен с политиката на Германия (и следователно целия Европейски съюз) – нито тук, нито в САЩ, медийната пропаганда задвижи колелата си. По-силна от всякога, но различна в същността си, зависи къде се намирате на глобуса. В САЩ тя бе насочена към всички, несъгласни с Демократическата партия. Във Великобритания бе насочена към всички, които желаеха да напуснат Европейския съюз. В самата Европа пък бе към всички, които смятат, че слепият либерализъм и премахването на всякакви граници – физически и културни – не е стъпка напред, а скок назад. Скок назад и към годините на съветската пропаганда. Така или иначе, едно нещо свързва всичко – желанието на левите да контролират всичко и страхът им, че тяхното време ще дойде. Малко след атентатите в Париж се роди и модата да бъде лепен етикета „популист“ и „популизъм“ на всичко, което мърда и не следва официалната партийна линия. Малко като на евреин да сложиш звезда, но това не е политически коректен хумор, нали?

Хората вече не слушат. Слава Богу

Ако разбрахме едно от референдума във Великобритания, изборите в САЩ и тези в България, то това е, че хората вече не слушат. Нито социологически агенции, нито медии. След като във Великобритания вестниците вече бяха готови със заглавията „Bremain“, сутринта се оказа по-мъдра от вечерта. След като в нощта на вторник срещу сряда заглавието на Reuters бе “Последни прогнози: Хилари с 90-процентов шанс”, а на сутринта заглавието вече бе „Уолстрийт в шок, докато Тръмп марширува към Белия дом“ и след като дори нашата собствена Цецка Цачева беше разбита по невиждан начин по пътя ѝ към „Дондуков“ 2, то се разбраха три неща: хората не вярват на традиционните политици, които изгубиха връзка с тях. Хората не вярват на медиите, които все по-открито застават на позиции срещу населението. И разбира се: социологическите агенции трябва да се самозакрият. Някога се шегувахме с хвърлянето на боб, но в момента това изглежда като далеч по-надежден вариант.

За край: Стената на срама

Да се направи стена на срама за скандални статии от уж качествени медии е трудно занимание, затова ще направим само кратък списък:

„Ако не гласувате за Демократите през ноември…“ или какво значи да нямаш никаква връзка нито с настроенията в страната, нито с нормални етични норми. Това е единственият пример, който ще да дам от международни медии, но всъщност всичко от този сайт може да послужи за пример. Ако имате любов към глупостите, може да посетите и CNN, които дадоха 99.9% шансове на Хилари Клинтън. Ден преди изборите.

„Който владее медиите“, Терминал 3. След като вече бе ясно, че Доналд Тръмп ще разбие либералния рай в САЩ, българските журналисти не си взеха поука от това, че нищо не разбират от чужда политика. Вместо това веднага се втурнаха да обясняват как медиите са виновни. Ето забавен факт за Ивет Добромирова: Доналд Тръмп беше подкрепен от 26 медии общо, от които само 2 големи. Хилари Клинтън? От над 500.

И разбира се, как да минем без популизма, новата любима дума на всяка либерална медия. Невероятно е как Дневник в над 10 параграфа не успява абсолютно никъде да обясни що е то популизъм, какво е общото между политиките на Фараж, Орбан и Тръмп и как така никой няма вина, а едни 200+ милиона души в Европа и САЩ просто току-така са решили да „яхнат популистката вълна“, каквото и да значи това.

Медиите са мъртви, а предвид качеството им в последно време, няма много, за което да се скърби. Ще ни трябват нови. Или ще си намерим, или ще си направим. Да почиват в мир и наздраве – с надежда, че някога отново ще дебатираме идеи, а не етикети.

Действие и противодействие

"Това не е краят. Това дори не е началото на края. Но може би е края на началото...." – Лондон, 1942 г., Уинстън Чърчил.

"Когато трябва да пеем, ще пеем, когато трябва да правя референдуми, ще правя референдуми, когато трябва да правя секс, ще правя секс." – София, 2016 г., Слави Трифонов.

Сигурно сега се питате, какво общо имат тези два цитата, или "к‘во праи тоя Чърчил, Щъркел, или к’ъв е, до Слави?". Да, на пръв поглед между тези два цитата общо няма. А и между епохите общо няма – та Чърчил произнася тези думи след победата на фелдмаршал Монтгомъри при Аламейн. И за съпоставка - Слави, след референдум, на границата от успеха.

Е да, наистина, дълги години са изминали от онази победа, от жестоката война. И може би, между изказванията общо няма, между личностите също. Единият е признат лидер, доказал се вече политик, другият е някакъв британец (тук сега смях). Единият е водил предаване, с много гости и музика и.... Другият е бил начело на Великобритания по времето на някаква си там  Втора световна, ама отдавна. 

Защо изобщо се прави съпоставка? Когато Чърчил изговаря тези думи, много негови сънародници, много хора по целия свят вярват, че идва краят. Краят на войната, на делението, на дискриминацията. Но Чърчил успява да прозре, че краят е далеч, далеч от неговото време, че макар Германия скоро да капитулира, разделение ще има, и светът няма да бъде единен, както и в последствие става. Че това е само началото.

И днес, десетилетия по-късно, ние сме само в началото. Макар да не водим (все още, може би) световна война, нито да сме империя (Balgariq na Tri moreta), пред нас като нация предстоят тежки времена. Времена съпътствани от много трудности, от вътрешни и външни заплахи. Въпреки високата избирателна активност, обединението около референдума, не следва автоматично победа над разделението. Въпреки че сме единни в случая, ние отново оставаме на различни „фронтове“, макар и не военни. Избори, които затвърждават разделението, вместо да се борят с него. Игри след първи тур, борба за подкрепа - „Р.Р. взима тея на Калфин и ДПС, Ц.Ц. взима тея на Трайчо, делим си националистите.“ Изобщо, за каква победа на единния български народ става въпрос, господин Трифонов?

"Най-добрият довод срещу демокрацията е петминутен разговор със средния избирател"  -Уинстън Чърчил.

Вчера беше направено и още едно разделение. Разделение между „простолюдие“ и „интелигенция“.  Между „средния“ и „несредния“ избирател. И за мен това е престъпление - защото интелектът не се измерва в мерни единици, а родолюбието в интелект.

Колкото и напоследък конституцията да беше поругавана и отхвърляна, защото видите ли, тя, именно тя, лошата конституция е виновна, че хората нямат лев за хляб, не факта, че гласуват за едни и същи задници (ама без никакво извинение), та все пак тя, конституцията, определя равни права. Равенство на човека с трети клас и на този с 15 висши, равенство пред закона, равни права и задължения. Самият Слави се определи от страната на неинтелигентните (не ме изненадва, откровеността и добрата самооценка са страхотни качества, браво!). Защитник на поруганите, заплютите маси, спасител на бедните, самият той бивайки богат. И десет минути след това каза, че трябвало да има образователен ценз за гласуване. (Според него това трябва да бъде минимум средно образование.) Е, добре де, господин Слави, сега нали Вие сте от странатата на, цитирам Ви, „неинтелигентните“, които трябва да строшат оковите на жестоката и тиранична Конституция, а сам слагате ценз на гласуване?

Не ме разбирайте погрешно, аз лоши чуства към водещия нямам. Сам смятам, че българинът трябва да покаже, че нужда от промяна има. Но каква? Ще се опитам да го обясня така,  народно:

Когато ЦСКА-то, (което и от деветте да е), падне,  кого обвинявате - футболистите или правилата във футбола? Или когато свирят срещу Левски дузпа, съдията ли псувате, или неизвестните, измислили правилото.

Или речено по-другояче - когато в гимназията изписвахте по страница с формули, търсейки  „X”-а, и достигахте до грешен отговор, критикуваха теоремите, или критикуваха вас?

Българино, не търси вината във формулата, защото макар и да има нужда от промяна, не тя е причината ти да живееш бедно. Не тя създава корупцията, не тя затваря болници. Защото врагът на Чърчил е бил ясен и именно за това е победен. А врагът, срещу когото те убеждават да се бориш, е илюзорен, не преследвай вятърни мелници.

И още едно последно нещо. 

„Бългaрия е толковa достойнa зa увaжение, колкото бездомно куче!“- думи, приписвани, ако не и изречени от Чърчил. Думи, допълнени от тези, които безброй години тъпчат и унижават българския народ.... За тях аз не искам да губя време. Искам само скромно да кажа следното:

Господа управляващи, България я има от 1300 години, макар и неистово да се опитвате, няма как да я „закриете“, дори с вашите грабителски умения.

Госпожи и господа българи, макар отраснал в бурното време на прехода и на промените, аз съм горд от своята принадлежност. Макар за скромния си житейски път да съм бил разочарован повече от веднъж, аз обикнах мястото, където съм роден. От малък се влюбих в историята, литературата, природата.  Имах възможност да си тръгна, но останах. Бъдете и вие горди, дори в момента България да е доведена до нивото на бездомното куче на Европейския съюз. Бъдете горди с това което е било, независимо от упреците, от критиките. Вървете с гордо вдигната глава по улиците на красивите ни градове, из цялата ни красива родина. Не защото не живеете добре, не защото системно ви грабят. А защото сте повече от тях, защото сте българи, а България я е имало и ще я има. Победете не илюзорните врагове, а преодолейте врага в себе си, само той дели нас, нашата малка родина, от величието. Прескочим ли себе си, прескочим ли послушанието, което ни втълпяват, тогава и само тогава ще има победа, но този момент още не е дошъл, господин Трифонов. Не закони трябва да борим, а хора.

Както и преди толкова много години, след речта на Чърчил, пред сънародниците му британци, така и днес пред нас, българите, предстоят тежки, несигурни времена. Времена, които ще изпитат нас като народ и нация. Но аз вярвам, че дори притиснат в ъгъла, българинът има шанс, защото винаги е бил победител. Не оставяйте двеста и четирийсе или триста задръстеняка, или колкото щат да са, да Ви убедят в друго. Макар и с мъки, ще я прескочим и тая трудност.

"Действие и противодействие — в това се състои сичката история на человечеството. Напред се хвъргат хората затова, за да се върнат утре или вдруги ден назад; а измъкват са назад само затова, за да са съберат със силите си и да прескокнат голямо пространство напред…" - Любен Каравелов

Тия двете сладурани

Владимира Янева (ляво) и Румяна Ченалова (дясно) обсъждаха в разговорите си много факти за случващото се в държавата. Вместо разследване обаче, те бяха заклеймени като "двете каки".

Чували ли сте за „двете каки“? За „Яневагейт“? За изнасянето на информация от страна на съдия Румяна Ченалова? Може и да не сте – не Ви виним. Това, което в повечето държави на запад би било огромен скандал, примесен с десетки оставки – аудиозаписи, доказващи корупционни схеми и политически зависимости – в България не води до нищо съществено, дори когато се отразява от медиите. Каква е причината подобни разкрития да се подминават с лека ръка? Деян Пиралков разглежда защо скандалът е с особена важност. Йоан Запрянов от своя страна разглежда защо той не поражда масов интерес.

Защо обществото трябва да се интересува от записите между Ченалова и Янева? (Деян Пиралков)

Нови разкрития или просто публични тайни, изнесени на светло

От няколко седмици сайтът „Биволъ“ разпространява нови записи от разговорите на Владимира Янева, съдия Румяна Ченалова и адв. Момчил Мондешки – разговори, публикувани от „Биволъ“ под името „Яневагейт“. Тези диалози разкриват нови интересни  факти за развиващите се в България порочни практики и похвати, недопустими за всяко демократично устроено държавно управление, основано на принципа на правовата държава. Те представят пълното срастване между органите на държавната власт, при което решението на всеки един проблемен въпрос е в ръцете на няколко души, които се намират на един телефонен разговор разстояние – напук на всички подробно уредени законови процедури за координация и „общуване“ между институциите. Новите записи детайлизират вече изградената илюстрация, в която присъстват търговия с влияние, тежка корупция, поръчкова журналистика и компроментирани ръководители на съдебните органи. В резултат на своите зависимости, те са лишили българското правосъдие от независимостта му – фундаменталния принцип за неговото съществуване.

Политическо мълчание и медийна незаинтересованост

Изнесените записи, появили се по време на все още действащата международна проверка в прокуратурата от европейски експерти, както и в периода на предизборната кампания, се сблъскват с незаинтересованост от страна на всички политическите партии. Както управляващи, така и опозиционни. Нито един от лидерите на парламентарно представените партии не си позволи да направи изявление за разговорите. Малцина са народните представители, които коментират съдържанието им и само един от кандидат-президентите взе отношение по тях – Трайчо Трайков. Сякаш никой не желае обществото да разбира за крайно тревожните тенденции на всеобхватно подчиняване на съдилищата и прокуратурите на усмотрението на споменаваните в записите „Бойко“, „Делян“, „Сотир“, „Жоро“ и пр. На фона на тези картини Министерството на правосъдието се похвали с приетите през лятото изменения в Закона за съдебната власт, които финализираха съдебната реформа на организационно равнище, и с новите проекти за сериозни изменения в законодателството. Това беше широко оповестено, дори и да не се доближаваше никак до съдебната реформа, за която се говореше в началото на мандата на правителството.

Свидетели сме на нежеланието на всички водещи политици и на мнозинството във Висшия съдебен съвет да коментират разговорите или да изискат инициирането на проверка не по естеството, а по съдържанието на записите. Разследване не бе извършено и преди няколко месеца, няма да се случи и сега. За разлика от преди обаче, „новият сезон“ на „Яневагейт“ се радва на силно ограничен медиен интерес, сведен единствено до някои сайтове извън тясно насочените към юридическите среди интернет страници. Едно от малкото дискусии в телевизионния ефир по случая се разви в интервюто на Лозан Панов пред Антон Хекимян, където председателят на ВКС посочи като лош признак решението на съдийската колегия във ВСС да не отправя питания към главния прокурор за проверка на фактите, които са предмет на разговорите между Янева, Ченалова и Мондешки. И така формулата дава много добре пресметнати резултати -  елитът мълчи, посредниците между него и хората не са особено активни, а гражданското общество или не е наясно изобщо, или само е разбрало, че „нещо пак има скандали в съдебната система“. А това състояние на правосъдието като че ли не се е променяло от твърде, твърде много време.

Защо да се интересувам тогава?

На първо място, защото участниците в тези разговори не са някакви си „две каки“. Владимира Янева е доскорошен председател (административен ръководител) на най-голямото окръжно съдилище у нас - Софийския градски съд. Румяна Ченалова е дългогодишен съдия в търговско отделение на същия съд, изготвила скандалното решение за обявяване в несъстоятелност на френската фирма „Белведере“. За третия участник в диалозите – адв. Момчил Мондешки информацията е оскъдна, но по думите на Ченалова в скорошно интервю, той е доверено лице на Делян Пеевски. И тримата имат всички основания да са наясно със схемите, които съвсем спокойно обсъждат.

Второ, записите не са доказателство за престъпни способи и задкулисие единствено в рамките на съдебната власт. Става въпрос за особено порочни явления, обхванали не само публичната сфера и службите, но и субекти от медийния и банковия сектор, като всички са обвързани в недопустимо тесни отношения на взаимодействие, наложили се като олигархичен модел за всеобхватна доминация над всички обществени отношения в страната.

Трето, тези записи са знакови, защото поставят една солидна разграничителна линия между зависимите от този модел и необвързаните с него лица – „нашите хора“ и останалите, които в повечето случаи „много пречат“ и трябва „да ядат дърво“.  И това че „двете каки“ вече бяха отстранени от съдебната система (с минимални наказания) не дава никакви основания да се говори за заличаване на разкритите, меко казано, неправомерни практики. Техните места ще бъдат заети от други, но все така зависими „професионалисти“.





Хората трябва да ги интересува, но не ги. Запитайте се защо. (Йоан Запрянов)

Стига помпозност, бъдете сериозни

Една от главните причини обществото да не може да се заинтересува сериозно от изтеклите разговори,  е начинът, по който те се поднасят. В България рядко има подобни материали – затова когато ги има, те трябва да бъдат представени с пълна сериозност. Вместо това, наблюдаваме как разговорите биват обявени за „сериал“, който в момента е в третия си сезон, и му слагаме изтърканата наставка „гейт“. Ако се представят като сериал материали, които имат потенциалната сила да променят държавата и модела и на управление, е нормално те да не бъдат приети напълно сериозно. От „Биволъ“ са недоволни от намаляващия интерес към записите, но причините за него се крият и в самото представяне на материалите.

Настрана от медиите, които не се занимават със скандала не само защото е неудобен за властта, но и защото не е рейтингов, отношението на политиците след изтичането на първите показа наяве нещо, което много хора отказват да приемат – обществото в България е наясно с корупцията в страната. До голяма степен, с бездействието си, тя дори се съгласява с нея. Никакви записи между Янева и Ченалова, подслушвания на Цветанов и каквото още пожелаете, не са в състояние да накарат редовия българин да излезе на улицата. И още по-важно – след като излезе, на следващите избори да не гласува за старите познайници. Положението в България е такова, че всеки е наясно какви хора ни управляват и че работата им не е чиста, но какво от това?

Вината на Брюксел

Вече не сме 1989-а година и една публикация може да достигне от София до Брюксел за наносекунда. Всъщност, така и стана преди година. Докато Европейската комисия правеше поредната си проверка в страната, записите вече бяха изтекли. Не последва нищо. Какво впечатление оставя това поведение на Европа спрямо България в гражданите на страната? Същото – положението в България е такова, че дори Европа е наясно какви хора ни управляват, но това е удобно не само на Бойко и Делян, а и на тези над тях. Всякакво желание за бунт в България съответно се изпари.

За да погледнем още по-дълбоко в проблема, ще трябва да се насочим извън София, към селата. За да може България да се промени, трябва да се започне от там, защото повечето избори не се печелят в големите градове, а от структурите в малките общини, където организация имат само големите партии. Не е сигурно дали хората по тези места имат ясна представа дори какво точно е корупция и какъв е проблемът едни „две каки“ да си говорят за това чии са службите за сигурност – на Бойко или Пеевски. Думата „корупция“ е с ясно значение на нещо лошо, но в ума на много граждани на България тя се свързва с хващането на цигари без бандерол на границата, а не с влияние в и без това прекалено сложната ни съдебна система.

В крайна сметка, не можем да хвърлим цялата вина върху медиите в България. Да, в момента скандалът се отразява само от самите „Биволъ“, „Дневник“, „Клуб Z“ и други подобни медии, които стигат до еднотипна група от хора. Не беше така обаче преди година, когато и големите телевизии обръщаха внимание на скандала. В крайна сметка, Борисов реши да принизи записите до бръщолевене на „две каки“, което той не може да контролира. Може би ако такова обяснение е достатъчно на голямата част от българите, първо ще трябва да обърнем внимание на населението, което трябва да реагира, а чак след това на системата, която трябва да променим.

Реквием за един президент: Плевнелиев в думи и действия (част II)

Сценаристът от "Шоуто на Слави" малко преди да скъса снимката на президента.

България започва 2015 г. с ново правителство, което прави сериозни заявки за постигане на висок икономически растеж и подобряване благосъстоянието на населението, които да се реализират в резултат на планирани дълбоки реформи в някои от водещите сектори. Тогава Плевнелиев неведнъж се изказва в подкрепа на повечето от мерките, които новите управляващи предлагат, и от тогава насетне в изказванията му винаги присъстват призиви – на първо място - за полагане на по-сериозни усилия за провеждане на всеобхватна съдебна реформа. Президентът се обявява също и за дълбока промяна и осъвременяване на концепцията за средното и висшето образование, които да допринесат за това младите хора да бъдат по-конкурентни на пазара на труда. Той говори често и за сериозната необходимост от антикорупционно законодателство и реални постижения в борбата с корупцията на най-високо равнище. В изпълнение на ангажиментите на България в НАТО държавният глава инициира разговори и впоследствие постига консенсус сред управляващите за предоставяне на повече бюджетни средства за отбрана и постепенно модернизиране на остарялата техника, с която в момента армията разполага. Целта, заложена от Алианса и подкрепяна от Плевнелиев, е плавно бюджетът на България за отбрана да достигне 2 % от БВП до 2020 г. 
В това направление през 2016 г. са направени няколко сериозни стъпки напред.

Плевнелиев успява да постигне съгласие, макар и крехко, сред политическите сили за провеждането на референдум за изборните правила. В оригиналния вариант въпросите в допитването са три и се отнасят до въвеждането на задължително гласуване, на по-отчетлив мажоритарен елемент в изборните процедури и за въвеждане на възможност за гласуване по електронен път. С не особено ясни аргументи Народното събрание отхвърля първите два от въпросите и провежда референдума с един въпрос съвместно с местните избори през октомври 2015 (въпросът е „Подкрепяте ли да може да се гласува и дистанционно по електронен път при произвеждане на изборите и референдумите?“). На референдума отговор „да“ печели с внушителна преднина, но при 39%-ова активност вотът на гражданите не обвързва народните представители с приемане на решението.

Денят на референдума и местните избори тогава ще се запомни и с масираните хакерски атаки срещу сайтовете на ЦИК, МВР и ГРАО, като малко по-късно и сайтът на президентството се срива. В свое изказване Плевнелиев заявява, че в тези кибератаки съзира много добре организиран опит да бъде дискредитирано електронното гласуване. Той отнася случая към ДАНС и изисква разследване, което до ден днешен не е произвело резултат. Седмици по-късно той дава интервю за британското издание Independent, в което изразява съмнения, че Русия стои зад атаките и обвинява Москва, че „води хибридна война на Балканите“. 

По това време от мандата си Плевнелиев прави и няколко много важни назначения в областта на правосъдието и сигурността. През февруари 2015 г. по предложение на ВСС той назначава за председател на Върховния касационен съд (ВКС) съдия Лозан Панов. Той впоследствие открито изразява реформаторските си възгледи относно съдебната власт и с острите си критики към замесените в скандала „Яневагейт“ и предишното ръководство на Софийски градски съд (СГС). През настоящата година е един от малцината членове на ВСС, които призовават за разследване по добилия печална известност случай с SMS-а, изпратен до премиера от член на съвета. След като новото мнозинство в парламента връща в ръцете на държавния глава правомощието за назначаване на председател на ДАНС, Плевнелиев назначава на този пост Димитър Георгиев, по-рано зам.-министър на МВР в кабинета „Борисов 1“, на мястото на Владимир Писанчев, поставен от БСП и ДПС без много шум след оттеглянето на Пеевски. В сектор сигурност президентът прави още едно назначение - за главен секретар на МВР е посочен Георги Костов, който наследява Светлозар Лазаров, също назначен от предишното правителство. И двете „полицейски“ назначения се осъществяват по предложение на министър-председателя.

Също през миналата година Плевнелиев отново прави изявление от името на България на Общото събрание на ООН по отношение на новия Дневен ред на организацията. Той присъства и на Срещата на върха на страните от ООН в Париж, където е подписано важното споразумение за нова световна политика спрямо климатичните промени. Една от най-забележителните признания, които Плевнелиев получава, е Наградата за европейска личност на годината в Югоизточна и Централна Европа за 2015 г. за своите „изключителни заслуги за стабилизиране и подобряване на отношенията между европейските държави и особено между съседите на Балканите“. За съжаление всички тези важни политически решения и събития, които Плевнелиев реализира по това време, са помрачени от внезапната смърт на най-големия му син Филип през лятото на същата година.

През 2016 г. Плевнелиев предприема повече действия като представител на България на международната сцена. През май в Европейския парламент (ЕП) в Страсбург той произнася „изключително смела реч“ по думите на председателя на ЕП Мартин Шулц. В нея той засяга най-значимите актуални конфликти и събития като гражданската война в Сирия, бежанската криза в Европа, терористичните атаки във Франция и Белгия и, не на последно място, погазването на международното право от Русия с анексията на Крим. Аплодисменти се чуват от залата, когато в коментара си за украинската криза той заявява: “For me Crimea is Ukraine, and for me Ukraine is Europe” („За мен Крим е Украйна и за мен Украйна е Европа“). Въпреки че на европейско равнище тезите, които Плевнелиев защитава в речта си, срещат широко одобрение, ден след речта му бившият председател на БСП Михаил Миков възмутено коментира в интернет, че за пореден път е изпитал „неудобство, че този човек представлява и олицетворява България пред външния свят“. Ето как за българските социалисти Плевнелиев може да бъде срам за българската нация, а в същото време той да получава приветствия за думите си от един от най-видните европейски социалисти Мартин Шулц.

Във вътрешнополитически план Плевнелиев упражнява правото си на вето върху спорните изменения на Изборния кодекс, които ограничават избирателните права на сънародниците ни в чужбина. Бъпреки това ветото му е преодоляно в пленарната зала. Не връща за ново разглеждане измененията в Закона за устройството на Черноморското крайбрежие, но подкрепя исканията на протестиращите граждани да бъдат отменени въведените глоби за къмпингуване на по-малко от 100 м от брега. Той заявява, че ще сезира Конституционния съд по този проблемен въпрос, но не го прави, тъй като съвсем скоро забраната е отменена от парламента. Президентът обаче сезира КС по друг тема - за обявяване на противоконституционност на три от въпросите на инициирания от „Шоуто на Слави“ референдум, като искането му е уважено от съда и въпросите в крайна сметка отпадат. Още преди съдът да се е произнесъл, личността на президента е нагло поругана от един от сценаристите на „Шоуто на Слави“, който в ефир демонстративно скъсва негова снимка, заявявайки, че не знае „защо го наричат този човек президента Плевнелиев“ и че държавният глава е „един политически труп“.

На национално ниво през 2016 г. той започва също и дискусии с политическите лидери за изграждане на нова стратегия за развитие на България до 2030 г., като организира и срещи със студенти за дебат по темата. Застава зад спорното решение на Министерския съвет за издигане на кандидатурата на Ирина Бокова за генерален секретар на ООН, като на среща с нея в Ню Йорк ѝ засвидетелства подкрепата си.  Завърнал се в страната, малко след това той отправя официално обръщение до нацията, с което обявява, че няма да участва в президентската надпревара наесен „поради лични причини“. Съвсем наскоро в може би едно от последните си ТВ участия той призова прокуратурата да провери твърденията на Цветан Василев, които той даде в интервю пред „Капитал“ в Белград, където пребивава от 2 години.

Специално внимание заслужават усилията на Плевнелиев за „нов прочит“ на комунистическия режим у нас, за осъждане на престъпленията на комунистите в страната и категорично отхвърляне на романтичната представа, която се гради за социализма в днешни дни. Той търси това чрез подробното му изучаване в средните училища и организиране на образователни събития, които детайлно да запознаят младите хора с българската история от този период. С името си той застава зад всички реализирани инициативи, насочени в тази посока, и подкрепя усилията на групата народни представители, която отправя петиция до образователния министър Меглена Кунева за включване на определен набор събития от историята на социалистическа България в учебните планове.

Така изглежда приключва мандата на Росен Плевнелиев. Докато получаваше множество покани за официални посещения и акламации от международната общност за действията си като президент, той сякаш не можа да се пребори за общественото доверие и да спечели подкрепата на мнозинството граждани в България. Но със сигурност сега, в края на неговия мандат, е времето да си зададем въпроса каква е желаната от нас фигура, която да бъде обединител на нацията и да ни представлява в международните отношения. Какви очаквания имаме от бъдещия заместник на Плевнелиев? С какво да бъде по-различен от него? Моята надежда е новият президент на страната ни да наследи неговото политическото поведение, способността му да води конструктивен диалог с всички и да заема принципни позиции, от които да не се отмята. Защото Росен Плевнелиев бе като президент всичко друго, но не и просто онзи добре облечен мъж, който на всеки 31. декември, докато ние правим обратното броене до Новата година, стои и ни говори от екрана. 

Списък с наградите и отличията на президента Росен Плевнелиев

Реквием за един президент: Плевнелиев в думи и действия (част I)

В началото на януари следващата година от кабинета на „Дондуков“ 2 ще си тръгне Росен Плевнелиев. Тук свършва всичко, което знаем, че със сигурност ще се случи с президентската институция в България. Поради все още неизвестното име на кандидата на ГЕРБ, е трудно да се предположи с точност кой би заменил Плевнелиев, но това ни дава удобно време, в което да осмислим какво точно свърши Росен Плевнелиев по време на мандата си. Клишираното определение „противоречива фигура“, което често се поставя като етикет на мнозина политици, може би дълго време ще се появява в съзнанието на широката общественост, когато стане дума за него.

Като предприемач и основател на една от първите строителни компании в България, която участва в работата по мащабни проекти в Германия, Росен Плевнелиев приема поста министър на регионалното развитие и благоустройството през лятото на 2009 г. Като пряк ръководител на изграждането на широко оповестяваните от правителството на Бойко Борисов големи инфраструктурни проекти – автомагистралите „Тракия“, „Марица“, „Люлин“ и „Струма“, разширяването на софийското метро, Околовръстния път на столицата и строежът на „Дунав мост 2“ – Плевнелиев се радва на най-висок рейтинг сред министрите според социологическите проучвания. Може би именно това предполага неговото издигане за кандидат-президент от структурите на ГЕРБ през есента на 2011 г., когато заедно с тогавашния министър на правосъдието Маргарита Попова убедително побеждава кандидатите на БСП Ивайло Калфин и Стефан Данаилов. Силната подкрепа, която Плевнелиев получава лично от Борисов, се оказва определящо обстоятелство за това той да бъде възприеман като „президента на ГЕРБ“ и „човека на Бойко“ през почти целия му мандат и за автоматичното асоцииране на неговите решения с пряката воля на Борисов. Времето показа колко вярна всъщност е била дебелашката констатация на премиера, който през 2011 г. едва започваше серията от изборни победи срещу БСП: „Всички видяхте, че това беше партиен вот. Който и да бяхме извадили, щеше да бие“.

Плевнелиев започва мандата си без гръмки изявления, но с професионален екип и конкретно очертани приоритети, заложени в синхрон с програмата „България 2020“ - първата установена стратегическа рамка за цялостно развитие на страната, в чието съставяне той участва като министър. Като президент в началото Плевнелиев е по-скоро плах и несигурен, за разлика от неговия предшественик Първанов, което веднага алармира на противниците му, че той е слаб и податлив на провокации. Първият повод за вълната от лични нападки срещу него, която се развихря в един определен кръг от медии, е отсъствието на първа дама до него – съпругата на президента Юлиана Плевнелиева отказва да бъде редом с него в неговия нов политически път.

Разбира се, дълго време звучат циркулиращите тогава версии, според които тя му изневерява или че тя не го подкрепя и иска да го напусне. Напрежение и повод за критика към Плевнелиев тогава става и отказът му да се премести със семейството си в президентската резиденция „Бояна“, което той обосновава с нежеланието си да обвързва своето семейството със държавническия пост, който е поел, и да не променя изцяло начина на живот на съпругата и децата си. Връщам лентата назад към тези детайли с цел да посоча генезиса на провокациите и обидите, с които Плевнелиев беше обсипван, и да защитя твърдението, че медийният му образ на мекушав и страхлив президент, когото никой не взима на сериозно, започна да се гради още преди той да е направил каквито и да е политически действия като глава на нацията. Не след дълго той придоби и крайно неуважителното прозвище „президентчето“, тълкувано в смисъл на усмихната пионка, от която нищо не зависи.

През 2012 г. във вътрешнополитически план Плевнелиев, съгласно конституционните си правомощия, участва в сериозните кадрови размествания, които се случват в съдебната власт. По предложение на новосформирания Висш съдебен съвет и със скритото одобрение на Борисов, президентът назначава Сотир Цацаров, по това време председател на Окръжен съд Пловдив и определян като магистрат с безупречна репутация, за главен прокурор на Републиката. Навярно тогава мотивите за това назначение са изпълнени с реформаторски очаквания за промени в държавното обвинение, които по-късно по една или друга причина не се реализират. През същата година Плевнелиев депозира своите номинации и за попълването на новия състав на Конституционния съд (КС). По време на официалната церемония по встъпване в длъжност на новите конституционни съдии, на която по Закона за Конституционния съд задължително присъства и държавния глава, Плевнелиев демонстративно напуска залата, когато идва ред да се закълне Венета Марковска, силно компрометиран магистрат, който е подозиран в корупционни практики и конфликт на интереси като съдия във Върховния административен съд. Против номинацията ѝ постъпват и сигнали от Европейската комисия (ЕК). С това си действие на практика Плевнелиев блокира нейното назначаване, отказвайки да я легитимира като член на КС, и тя не поема новия си пост.

2013 година е може би най-тежката за Плевнелиев като президент. Издигналото го правителство подава оставка под обществения натиск на февруарските протести и от бившия министър се очаква да назначи политически необременено служебно правителство, което да организира и проведе честни избори за ново Народно събрание. Плевнелиев посочва за министър-председател Марин Райков, външнополитически експерт, заемал длъжности в МВнР и изпълнявал дипломатическа мисия като посланик във Франция (понастоящем той е българският посланик в Италия). В кабинета са включени и други известни специалисти като днешния министър на правосъдието Екатерина Захариева и Илиана Цанова, която е била част от управленските органи на Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР). В правителството влизат и популярни личности като плувецът Петър Стойчев за министър на младежта и спорта и актьорът Владимир Пенев за министър на културата. Освен това, в началото на 2013 г., след продължителна инициатива на БСП, президентът назначава провеждането на първия в модерната история на България национален референдум - за изграждането на АЕЦ „Белене“ (поставеният въпрос е „Да се развива ли ядрената енергетика в Република България чрез изграждане на нова ядрена електроцентрала?“). На допитването повече гласове събира отговор „да“, но при много ниски нива на активност (20.2%).

С идването на власт на кабинета "Орешарски" и знаменития 14 юни 2013 г., когато парламентът назначава Делян Пеевски за председател на ДАНС, след като са променени изискванията в Закона за ДАНС точно така, че те да съвпадат с портфолиото на Пеевски, Плевнелиев произнася решително обръщение, в което обявява, че сваля доверието си от новата власт и подкрепя хилядите протестиращи в техните искания за оттеглянето на Пеевски от поста.  Това отключва „вълна от гражданско недоволство“ срещу него от лагера на контрапротестиращите, които изразяват силното си недоволство от това, че той е взел страна в един политически спор, когато според Конституцията той трябва да бъде обединител на нацията.  Така съвсем скоро още един медиен етикет започва да се наслагва върху образа на Плевнелиев – „президентът разединител“.

Всъщност обаче Плевнелиев се държи точно като обединител и балансьор дори в най-тежката политическа обстановка, като редовно свиква Консултативния съвет по национална сигурност (КСНС), където събира лидерите на парламентарно представените партии с цел да образува смислен диалог между тях по важните национални въпроси. След това назначение президентът на няколко пъти връща за повторно обсъждане в Народното събрание приети закони, за които смята, че са плод на незадълбочен анализ и необосновани мотиви, напр. Закона за държавния бюджет за 2014 г., Закона за МВР и Закона за изменение и допълнение на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи,  според който за придобиването на собственост върху земеделска земя са необходими повече от 5 години „установеност“ на физическите и юридическите лица в България.

Настрана от вътрешните проблеми, Плевнелиев излиза на международната сцена през септември същата година, като произнася реч пред Общото събрание на ООН. В нея той остро осъжда атаките с химическо оръжие спрямо цивилни от страна на подкрепящите режима на Башар Асад сирийски военни.

През 2014 г. Плевнелиев отново има много работа в осигуряването на диалог между политическите сили и отново му се налага да състави служебен кабинет, след като правителството на Пламен Орешарски подава оставка в края на юли. Новото правителство е оглавено от проф. Георги Близнашки, който по това време е едно от популярните лица, включили се в подкрепа на протестите срещу управлението на БСП и ДПС. Освен отново Захариева и Цанова, в това правителство Плевнелиев включва и други специалисти като Румен Порожанов за министър на финансите, Даниел Митов като външен министър и Христо Иванов, който още тогава започва подготовката на стратегия и законови промени в контекста на широко дискутираната по-късно съдебна реформа. Популярни лица отново са избрани за министри на спорта и културата – шампионката по шорттрек Евгения Раданова и проф. Мартин Иванов. 

Когато е необходимо, Плевнелиев използва правото си на обръщение, за да изрази становище по актуален вътрешен проблем или казус. През 2014 г. и в годините след това Плевнелиев неколкократно се изказва по отношение на фалита на КТБ, като призовава да бъде извършена независима проверка и всичко, констатирано от нея, да бъде публично изнесено и предоставено на вниманието на гражданите. Малко по-умерени са изказванията му за проекта „Южен поток“ – Плевнелиев признава неговата голяма стойност за България като възможност за солидни доставки на синьо гориво, но изисква проектът да бъде изцяло съобразен с изискванията на Европейската комисия и правото на Европейския съюз.

Характерен белег на неговата реторика е убедеността за неизменното външнополитическо сътрудничество на България с евроатлантическите партньори, съобразяване с препоръките и изпълняване на ангажиментите, посочени от Брюксел, както и спазване на демократичните процедури при всички вътрешнополитически решения. В речите си той често включва като основен аргумент и посока за развитие описания от Васил Левски идеал „за чиста и свята република“. Това става видно и от осъдителните му изявления спрямо Русия по повод анексирането на Крим и поддържането на сепаратистите в източна Украйна - позиция, която той застъпва още от самото начало на конфликта и защитава открито и до днес. Антируските позиции на Плевнелиев и подкрепата му за наложените от ЕК икономически санкции спрямо Русия му навличат системни критики от опозицията в ляво, съпътствани с обвинения, че по този начин той работи против националния интерес на страната ни. Позицията на президента по отношение на бежанския проблем също е еднозначна и категорична – за единно решение на кризата, постигнато на най-високо равнище в ЕС, без нито една страна да бъде оставена сама да предприема действия срещу потока от мигранти, който достигна Европа в последните години.

Колко светска е светска Турция?

15-и юли се оказа повече от интересна дата. Разбира се, не точно в добрия смисъл на думата. Трудно е да се предположи, че когато се събудиш и прочетеш новините за пореден терористичен атентат във Франция с десетки жертви, те няма да се задържат на главните страници на новинарските сайтове и вестници дори 24 часа. Но именно това се случи, след като в Турция бе извършен опит за военен преврат. Военен преврат, който породи много съмнения.

Само часове след като части от турската армия завзеха националната телевизия, блокираха мостовете свързващи Азия и Европа и обявиха, че са поели контрол над държавата, Реджеп Тайип Ердоган се бе върнал на мястото си, бе започнал поредна чистка в армията и съдебната система, а вече предалите се войници бяха линчувани по улиците – едни бяха бити с колани от народа си, а други бяха обезглавени. Това поражда въпроси: колко светска е светска Турция и редно ли е да си говорим за членство в ЕС на държава, в която все още се срещат търкалящи се глави по улиците?

Съмненията
Има много хора, които ще ви кажат, че превратът е бил истински, но зле организиран и по-скоро е отчаян опит за това Турция да бъде върната в пътя на демокрацията и западния път, начертан от Ататюрк. Има я и другата страна, според която превратът е театър, който дава възможност на Ердоган най-накрая да се обяви за един модерен султан на Турция. Конспиративните теории са лесно обясними, когато само за 12 часа, без доказана връзка с опита за преврат, бяха отстранени над 3000 съдии – очевидно предварително подготвен списък от неудобни лица.

Така или иначе, това от което много хора се опасяваха, се оказа истина – армията е безсилна и вече не е гарант за светския път на Турция. Като такъв гарант бе записана в конституцията тя от Ататюрк, но след систематичното смазване от страна на Ердоган на цялата военна система и множество поправки в основния закон, петия опит за преврат в Турция от страна на военните след Втората световна война най-накрая се провали. Армията не е просто безсилна, но и е напълно унижена, победена от фанатизирани цивилни граждани, при това свои. Бити с колани в национален ефир, съблечени и смачкани психически. При това не говорим за ветерани, а до голяма степен за млади момчета, които не изглеждаха сякаш имат идея какво точно се случва.

Ислямска република Турция?
При най-вероятното продължение на сценария, Ердоган ще продължи да централизира властта в себе си и макар без да бъде обявено официално, много е възможно да станем свидетели на Ислямска република Турция. Светският път не е за Ердоган и това стана ясно отдавна – Първата дама на Турция съвсем наскоро се произнесе в подкрепа на дисциплината в харемите, а още през 2007 г. традицията Първата дама на република Турция да не е забулена бе разбита от съпругата на Абдула Гюл.

Болшинството живеещи в Турция не изглежда да има нещо против това. Западният маниер на живот бе забравен из улиците на Истанбул в събота сутрин, когато танкове бяха подкарани от цивилни граждани, след което войници бяха публично обезглавени, клиповете от които обезглавявания бързо се появиха в интернет. Тези хора бяха повикани от джамиите, от където имамите предаваха съобщенията на Ердоган.

В такъв случай България ще се окаже съседка на една държава без разделение на светската и религиозната власт и водеща се преди всичко от вярата. Няма нужда да се обяснява защо това е опасно, достатъчно е да погледнем към ИДИЛ или Иран. По-добрият въпрос е защо на държава с подобни намерения се гледа като на възможна държава-членка на Европейския съюз и защо Европейския съюз все още не е осъдил действията, случили се в Истанбул и Анкара. Още по-лоша изглежда перспективата, че Турция всъщност се счита за един от основните партньори на ЕС, който държи големия коз с това да задържа вълната бежанци.

Ердоган – новият баща на народа
След протестите през 2013 г. и потушаването им, човек би предположил, че при подобен опит за сваляне на Ердоган през 2016 г., голяма част от населението би подкрепила преврата. Вместо това не видяхме никой от поддръжниците на западния път на Турция, които бяха отстъпили мястото си на фанатизирани поддръжници на Ердоган и исляма.

Малко по малко Ердоган продължава да потъпква наследството на Ататюрк и макар все още да не смее да посегне на самия образ на Бащата на нацията, а само върху идеите му, най-вероятно и това време ще дойде. За момента демокрацията в не-толкова-светска Турция изглежда няма да издържи до рождения си ден след 7 години. Ердоган може да се срещне в бъдеще с много нови проблеми, включително и със засилени атаки от страна на кюрдите, но точно в момента спокойно може да се обяви за големия победител от деня. За сметка на всички, които са се борили за прогрес в Турция през последния век.

7 вредни клишета за Брекзит

Започваме този текст с възмущение както от българските, така и от международните медии, които в продължение на близо половин година умоляваха Великобритания да не напуска, не вярваха, че то ще стане, след което за един ден смениха плочата от „обичаме ви, искаме ви“ на „вие сте пълни глупаци“. Допитването до народа се превърна в популизъм, медиите в обикновени пропагандни канали, а уважението на различното мнение беше напълно зачеркнато. С това наум, пускаме този текст, който е от типа текстове, които изглежда в момента може да видите само в блогове, защото евроскептицизмът е допустим само когато е на теория. (Йоан Запрянов)

Този текст няма за цел да наложи своята позиция, отвъд всякакво съмнение, защото така би повторил грешката на онези, които трябва да критикува. Идеята на текста е да демонстрира, че изложените популярни тези не са нито очевидни, нито безспорни. (Тончо Краевски)

Нискообразовани националисти и пенсионери взеха решението

Не е вярно. Националистите на Фарадж не представляват повече от 10-15 процента от вота. А възрастните хора, които имаха по-голяма тежест при взимането на решението, са същите онези хора, които през 1975 година са гласували с огромно мнозинство (две трети) “за ” членство в Европейската общност. Те не са луди националисти, те са просто разочаровани. Младото поколение, макар и представено като жертва, има нужда от някаква консервативна цедка от време на време. Същата възрастова група (18-24) според други проучвания също така би премахнала монархията, би въвела базов доход за всички, би приела целия имигрантски поток и би вкарала квоти за малцинства в Парламента. И ако се съди по тенденциите откакто свят светува, повечето членове на тази възрастова група ще си променят убежденията, когато станат на 35-40 години.

Британците живеят в миналото

Напротив. Те отдавна са приели, че империята я няма. Европейският съюз е този, който живее в миналото (някъде в 60-те години), когато са били на мода “супердържавите”. ЕС се опитваше дълги години да стане такава, но докато успя и Студената война свърши, супердържавите загубиха смисъла си и новият гарант за свободата и просперитета е многополюсният свят. Независимостта на Великобритания не е изолация, а децентрализация в един нездравословно централизиран модел.

Лирата ще се срине, англичаните ще обеднеят много

Заучени фрази. Спадането на валутата в краткосрочен план ще стимулира износа на Великобритания и то в идеален момент, в който ще трябва да сключва нови търговски споразумения. Освен това, такива поевтинявания и поскъпвания стават непрекъснато, така че важното е какво ще стане в дългосрочен план. Междувременно, това което големите медии не казват е, че еврото пада дори повече.

Великобритания саботираше ЕС, сега той ще се интегрира по-лесно

Първо, не Лондон, а Брюксел лъжеше и усукваше през всички десетилетия на тяхната връзка. Първо обещаваше, че това е само проект за мир, после. че е само икономически проект, после, че е и политически и преди да в Лондон да са се усетили, вече имаше обща валута, централна банка и квоти за бежанци. Не англичаните са били некоректните в тези отношения. Не са и те главна пречка за интеграцията. Главният проблем с нея е, че Западна и Източна Европа все още се развиват в различни посоки и на различни скорости, четвърт век след падането на Берлинската стена.

Великобритания беше незаменима, ЕС ще се дезинтегрира

Тази крайност е също толкова зле аргументирана, колкото предната. Напротив, излизането на британците не показва, че ЕС се дезинтегрира, а че се е интегрирал повече отколкото британците могат да приемат. Икономическата взаимозависимост между държавите, особено в еврозоната е необратима. Великобритания хвана последния влак за излизане, преди такова да стане непосилно за когото и да било. Единственото неотменимо ядро на ЕС са Германия и Франция.

Шотландия ще напусне, кралството ще се разпадне

Ами нека да напуснат. Там и без това има прекалено много социалисти и притеснителна статистика за употребата на наркотици. Шегата настрана, концесиите за прочутите шотландски петролни залежи се държат от компании, базирани в Лондон. Въпросът с Шотландия е идеологически, но настрана от това, те наистина не са голяма загуба. Чуха се и коментари относно Северна Ирландия, Уелс и Гибралтар. Там националната идентичност е или неразвита или непризната и едно евентуално отцепване може, за разлика от шотландското, да приключи много бързо с военна интервенция и да се получи нов „Фолкландски ефект”.

Великобритания и ЕС скъсват цялостно и окончателно

Въпреки заканите на Юнкер и Шойбле „подавайте си молбата за напускане по-бързо”, това няма да стане. Първо, договорът е достатъчно ясен, че процедурата хипотетично няма как да трае по-малко от няколко години. Второ, като мине емоционалния момент, европейците и британците няма защо да не се договорят за икономически съюз като ЕС – Швейцария. Никой не иска големи икономически трусове във време на други сериозни заплахи. Също така Великобритания значи прекалено много за Европа, за да се ограничи на островитяните правото на свободно движение. Така че не е дошъл краят на нищо, нито е настъпил апокалипсис. Както е написано и по-горе – независимостта не е изолация.